Израснах в разбит дом: когато бях само на 2 години, баща ми напусна семейството. Не знам защо, но майка ми винаги обичаше повече по-голямата ми сестра и ѝ даваше меденки, докато аз получавах само удари по китката.
Това продължи през цялото ми детство и училищните години. Непрекъснато ме упрекваха с допълнително парче хляб, даваха ми най-неприятната и неблагодарна работа, а аз мечтаех най-накрая да завърша училище, да отида да уча и да замина за града. По тази причина учех усърдно дори през нощта и усилията ми не бяха напразни.
Приемът ми в университета беше лесен и майка ми дори не ме попита къде съм влязла или къде е общежитието ми, а само въздъхна: “Най-накрая си се вразумил, иначе всичко беше в моите ръце! “Когато пристигнах в селото след първи курс, разбрах, че никой не ме чака там, затова се срещнах с няколко приятели и се върнах в общежитието. Петте години отлетяха неусетно.
Обаждах се на майка ми, за да й пожелая честит рожден ден и Нова година, но вместо да й благодаря, тя винаги ме питаше дали имам някакви доходи, за да помагам на нея и на сестра ми.
По онова време нямах никакви доходи, освен една увеличена стипендия. В града тя се харчеше много бързо и не можех да преведа нищо на семейството си, за което те бяха много обидени. Когато започнах да работя, майка ми отново започна да ме “притеснява” с въпроси за доходите ми. Изпращах им малки преводи, но не често. Наемането на апартамент отнемаше значителна част от заплатата ми, но семейството ми реши, че просто не искам да общувам с тях, и след 4 години наистина загубих интерес към тях.
Те никога не се интересуваха дали имам достатъчно пари за най-елементарни неща, стереотипът “да живея в града означава да съм богат” вършеше мръсната си работа в съзнанието им. Сестра ми се омъжи за съселянин от селото, роди две деца, разведе се, омъжи се повторно, пак роди и пак се разведе. Вероятно мъжете не можеха да се разбират с нея. Познавайки свадливия ѝ характер, не се учудих. Нотариалното писмо дойде при мен като сняг върху главата ми. Когато посетих кантората и разговарях с нотариуса, научих, че дядо ми, бащата на баща ми, е решил да ми остави къщата си в предградията след смъртта си.
Не знам защо ме харесваше толкова много, защото прекият наследник беше баща ми, когото изобщо не помнех и никога не бих разпознал, ако се бяхме срещнали. Най-вероятно той е казал на майка ми за моето наследство. Когато видях, че на телефона се появи номерът на майка ми, се изненадах – за пръв път ми се обаждаше. Това обаче мина изненадващо бързо, когато чух, че Светлана, моята сестра, има нужда от помощ за жилището си.
Майка ми искаше да продам къщата и да дам парите на сестра ми, за да си купи апартамент. Това не влизаше в плановете ми и аз казах на майка ми за това. Доста време тя се опитваше да ме убеди, сестра ми също се обаждаше, оплакваше се от мизерния си живот и когато я попитах дали знае как съм живяла през всичките тези години, сестра ми изведнъж замълча и изсъска гневно: “Ти никога не си ме обичала!”
Задавайки й насрещни въпроси за сестринската й любов към мен, чух кратки писъци в слушалката… Шест месеца по-късно влязох в правата на наследството, после успешно продадох къщата и към деня, в който се оженихме с Наташа, вече имахме собствен двустаен апартамент, в който живеем и сега.
Но аз не общувам с майка си и сестра си. Те не могат да ми простят, че се сдобих с апартамент, пренебрегвайки молбите и исканията им да им дам наследството си.
