Лариса Ивановна, математичката, погледна петокласниците през очилата си. Неволно погледът ѝ се плъзна към едно тихо, разточително момче, приседнало в ъгъла зад последното бюро.
Мазно яке с големи петна, стари панталони, протрити до коленете. Той не слуша нищо и просто заспива отново. Дори го докоснах с тъжен поглед. “Обикновен, глупав човек”, помислих си аз. Не разбирах защо не ми харесва този Стас. В края на краищата той не се намесваше, не крещеше, не се смееше, но аз изпитвах такава неприязън към него. Можеше да седи и да гледа през прозореца през целия урок, без дори да си отваря тетрадката. Той е толкова глупав, че изобщо не учи. Защото, каквото и да вземеш, той просто стои и мълчи.
В тетрадката няма домашна работа, вместо класна работа има само дата. “Е, какво да правя с него, ще трябва да попитам първата им учителка какво семейство имат, сигурно майка алкохоличка – няма как да е иначе.” – Надежда Ивановна, помните ли Стасик? Кои са родителите му?” – попитах началната учителка. Преподавах на този клас едва миналата година, защото предишната учителка излезе в отпуск по майчинство. По-добре вземете характеристиките, прочетете ги – ще останете много изненадани.
Лариса Ивановна веднага извади папките от шкафа. Тук, след първи клас. Когато започнах да я чета, бях поразена от изненада. Но тук беше написано черно на бяло: “Станислав е приятелски настроен, грижовен, учтив, с лъчезарна усмивка. Изпълнява домашните си задачи чисто и точно.
” Във втори клас учителката отбелязва следното: “Чудесно дете. Има много приятели и помага на съучениците си. Той е много способно и талантливо момче, особено добър в математиката.” Описанието в трети клас беше шокиращо: “Смъртта на майка му от неизлечима болест поразява момчето. Той се опитва да се бори, опитва се. Но баща му се напива след трагедията и не обръща внимание на детето.” В четвърти клас за Стасик се пише следното:
Лариса Ивановна изтръпна от прочетеното: “Той е разсеян, безотговорен, няма приятели, спи на спокойствие, не си подготвя домашните.” Лариса Ивановна изтръпна от прочетеното: беше очаквала нещо, но не и това! Нямаше представа, че това момче е нещастно! Срамуваше се от себе си и се изчервяваше от предразсъдъците си към детето. Цяла нощ мисълта за Стасик беше в главата ми и в окото ми се появи една и съща картина: сбръчкано момче с мъртви очи. На следващата сутрин разбрах адреса му и отидох в дома на Стасик. Апартаментът миришеше на изгоряло и не можех да видя нищо под цигарения дим.
– Кой е?” – чух глас на пиян мъж от стаята. стасик сякаш беше изтръпнал, гледаше плахо към лариса ивановна. Накрая баща му излезе. Беше облечен в мръсна моряшка риза, скъсано долнище на анцуг, с разрошена коса.
“Кой е този?” – каза той и ме погледна със зачервени очи. Едва сега разбрах колко труден е бил животът на това момче като сирак. Бях изумена, че момчето е приготвяло вечеря в кухнята само – и то на десетгодишна възраст! Децата с радост заобиколиха учителката с ярко оцветени подаръци. Когато Стасик се приближи и извади своя пакет, увит във вестник, някои от тях се разсмяха. Лариса Иванивна го разопакова и изненадващо извади от картонената кутия… железен пръстен без камък и старо шишенце с парфюм на дъното.
Учителката се смутила от подаръка от нелюбимия си напоследък ученик, но после се опомнила – напръскала парфюма на китката си и сложила пръстена. сега миришеш като майка ми – казал Стасик с треперещ глас. децата притихнали, а Лариса ивановна тихо изтрила една сълза. с течение на времето момчето започнало да оживява. Той споделил проблемите си с учителката си и поискал съвет. До края на учебната година той толкова се усъвършенствал по предметите си, че вече бил най-добрият. През следващите години той печели математически състезания не само в училище, в града, но и в региона.
Когато Стас завършва училище, никога не забравя учителя си. Винаги я поздравяваше с рождения ден. “Ти си най-добрият учител на света!” – тези искрени думи бяха безценен подарък за нея.Когато момчето получи дипломата си от столичния медицински университет, Лариса Ивановна получи писмо, в което пишеше: “Сред моите учители нямаше никой като Вас. Вие сте любимата ми учителка.
” Често й пише, сега общува по интернет, и й съобщава, че е защитил докторат и работи като хирург в престижна клиника. А всяка година, на рождения си ден, Лариса Ивановна получаваше сутрин кошница с цветя – вече голяма, с много рози и орхидеи. малко по-късно Стас я помоли да заеме мястото на майка му на сватбата му. Тази молба толкова трогна Лариса Ивановна, че тя не можа да сдържи сълзите си, те капеха непрекъснато при поканата. Тя извади пръстен без камък от същата стара картонена кутийка, която пазеше през всичките тези години, пръсна малко парфюм на дъното на шишенцето, запазвайки го за специален случай.
Младоженецът Стас усетил аромата на майка си, докато бил на урок. И като дете той скри лицето си на рамото ѝ, а тя нежно го погали по главата. И отново чу: “Ти си най-милият човек, когото съм срещала в живота си.” Година по-късно Лариса постъпва в болница – оперира я Стас. И той е първият човек, когото тя вижда, когато идва в съзнание след операцията. Като в мъгла го видя да се навежда над нея и да се усмихва искрено: “Е, как е нашият пациент?” Вместо да отговори, тя хвана ръката му, стисна я безсилно и прошепна с треперещ глас: “Съжалявам за всичко. Ти ме научи да бъда добра.” И му каза всичко, което мислеше за него. И сърцето ми се почувства леко….
