В началото съпругът ми Ренат беше внимателен и отзивчив, но с течение на времето, когато поех повече отговорности вкъщи, особено след като излязох в отпуск по майчинство с второто ни дете, той стана по-малко подкрепящ и по-критичен.
Ренат беше свикнал с комфорта, който му осигурявах – от домашно приготвена храна до чисти дрехи. Но когато изискванията на второто ни дете нараснаха в семейството ни, ми беше трудно да поддържам същото ниво на домашно съвършенство.
Оплакванията на Ренат нарастваха с всеки изминал ден. Той се разстройваше от най-малките неудобства – от забравен на масата хляб до непочистена обстановка, които възприемаше като мои пропуски, защото според него “просто си седя вкъщи по цял ден”.
Постоянните критики ми тежаха, правеха излизанията ми стресиращи, тъй като се занимавах с неспокойния ни син, а Ренат винаги бързаше, пренебрегвайки жонглирането ми. Изгубена в тази рутина, започнах да забелязвам съчувствени или осъдителни погледи от непознати, което ме караше да се чувствам още по-изолирана и неразбрана.
Дори собствената ми майка ме упрекваше, че не се грижа за външния си вид, и ме предупреждаваше, че съпружеските ми неудовлетворения могат да доведат до загуба на Ренат, намеквайки, че така или иначе вината ще е моя.
Размишлявайки върху ситуацията си, осъзнавам, че да продължавам да нося цялата отговорност сама е непосилна задача, но да изисквам промяна изглежда също толкова рисковано. Има ли средно положение, при което Ренат да признае моите нужди и принос, без да застрашава връзката ни?
