Съпругът ми почина рано – когато синът ни беше на по-малко от 3 години – и аз трябваше да го отгледам сама. Той беше неспокойно дете, заради което често ме викаха в кабинета на директора на училището, а учителите му го наричаха най-бавния ученик.
Едва завърши гимназия и аз го молех да не се отказва от колежа, за да получи някакво образование, но той винаги отказваше да слуша, обвинявайки за действията си израстването без баща.
Аз бях снизходителен, а той си остана безотговорен дори на 25-годишна възраст. Никога не беше имал стабилна работа и разчиташе на моята подкрепа, твърдейки, че мога да се грижа и за двама ни. Когато навърши 30 години, ме запозна с едно момиче, за което искаше да се ожени, което ме направи много щастлива.
След сватбата те заживяха с мен, но аз никога не съм имала внуци. След две години упорито убеждаване снаха ми роди внук. Работейки като медицинска сестра, поех всички домакински задължения и се грижех за бебето.
Синът ми не проявяваше голям интерес към детето си, а снаха ми скоро го последва. Когато решиха да изпратят внука си на детска градина, той се разболя още на първия ден и беше приет в болница, а аз трябваше да остана с него. Когато се върнах вкъщи, с изненада установих, че синът ми и снаха ми отсъстват: от три дни бяха на гости при приятели.
Същата вечер отказах да имам каквото и да било общо с тях. След като живях една седмица при съседка, се върнах и намерих апартамента в безпорядък, а внука ми гладен и мръсен. Осъзнах, че внукът ми заслужава нещо по-добро, и реших да се погрижа за него сама. Но все още не мога да измисля как да превъзпитам сина си и снаха си.
Те няма къде да отидат, но аз няма да живея повече с тях под един покрив. Как мога да се измъкна от тази ситуация?
