– Мамо, какво правиш тук? – Върнах се от Португалия! – За колко време? – Завинаги! Сине, дай ми ключовете за апартамента.
– Той вече е зает. – Как така? От кого? Работих усилено в Португалия, за да мога на стари години да бъда прислужница в дома на моята снаха. Не очаквах това от сина си, защото му се доверявах напълно, изпращах му всичките си пари, без да оставям пари за себе си. Съпругът ми беше прекрасен човек: трудолюбив, добър, щедър. С него се чувствах в безопасност като зад каменна стена. Работеше от млад и стигна до добро положение, а мен и сина ни осигуряваше напълно. “Докато съм жив, синът ни ще има всичко, от което се нуждае”, казваше той.
Но съдбата решава друго. Матвий почина неочаквано, сърцето му отказа. Беше само на 50 години – все още имаше време да живее и да се радва. Сега трябваше сама да се грижа за сина си. Имахме достатъчно пари, но никога не бяхме свикнали да пестим. “Как ще живея без Матвий?” – плачех в кухнята, докато приятелката ми приготвяше чай.
“Ира, ще дойдеш ли с мен в Португалия? Ще имаш достатъчно пари за старините си. Прав си! Ще си тръгна. Назар е възрастен, има свой собствен живот. Така се озовах в чужбина. От 20 години работя за моята госпожа.
През това време видях как синът ми се ожени и как се родиха внуците ми. Най-голямата, Алина, наскоро навърши 18 години, макар че я помня като бебе. Михайло вече е на 10 години, а най-малкият, Степан, е на 7. Синът ми продаде апартамента, оставен от съпруга ми, добави своя дял от наследството и построи красива селска къща.
Матвей щеше да се гордее с него. Постоянно помагах на Назар с пари, защото отглеждането на три деца не е лесно. Но когато децата станаха малко по-големи, реших да помисля за себе си. Колко време още мога да работя в чужда държава? Исках да се върна у дома.
С Назар се разбрахме, че през последните три години ще му изпращам пари, за да ми купи апартамент. След като събрах достатъчно пари, реших най-накрая да се върна в родната си Виница. През септември пристигнах, но вместо да се зарадват, синът и снаха ми бяха шокирани. – Мамо, какво правиш тук? – Какво имаш предвид? – Прибрах се у дома.
– За колко време? – Завинаги! Но не се притеснявай, скоро ще се преместя в собствения си апартамент и ще започна да ремонтирам. Няма да те безпокоя.” – Хм… Не е толкова просто… – Какво имаш предвид?
– Апартаментът ти вече е зает. – От кого? – Изненадах се. – Алина се омъжва, така че преместихме нея и съпруга ѝ. “Не знаехме, че ще дойдете – вмъкна се снаха ми. – Чудесно! Значи и аз трябва да отговарям пред вас? Назар, как можа да го направиш? – Мамо, не преувеличавай.
Не съм сложил чужд човек там, а собствената ти внучка. – Къде да живея сега? – Засега можеш да останеш при нас. – Засега?! Нямам никакво намерение да остана слугиня в дома на снаха си след всичките тези години на усилен труд.
Настоявам да си върна апартамента. Синът ми трябва сам да реши как да осигури прехраната на семейството си. Аз изпълних майчинския си дълг, сега нека той се погрижи за децата си. Не съм ли права? Подкрепяте ли решението на Ирина?
