Никога не бих си помислил, че това ще ми се случи. Това е история като от филм. Бях предаден от двама от най-близките си хора. Човек би си помислил, че съпругът ми и близък приятел, но не, това е още по-лошо. Съпругът ми и собствената ми дъщеря.
Била съм омъжена два пъти. Първият ми съпруг беше Роман. Отначало всичко беше наред, но по-късно разбрахме, че сме чужди един на друг. По това време дъщеря ни вече беше на 4 години. Не искахме да живеем заедно само заради “какво ще кажат хората?” и да бъдем нещастни, ако останем заедно заради дъщеря ни, затова взехме правилното решение да се разделим. Той ми помагаше с дъщеря ми.
Сега сме приятели, познавам съпругата му и сме приятели. Володимир стана мой втори съпруг. Когато се оженихме, дъщеря ми беше на 12 години. Те си допаднаха веднага. Съпругът ми й подаряваше скъпи подаръци, въпреки че бях против да разглезвам толкова много дъщеря си, и скоро дъщеря ми започна да го нарича Вовчик.
Той каза, че се чувства като неин баща, защото и той би направил същото за дъщеря си. Аз просто бях щастлива от това. Минаха години, дъщеря ми порасна, от момиче се превърна в закръглена красавица. Тя се променяше пред очите ми. Започнах да забелязвам, че отношенията ни стават все по-лоши и по-лоши. Но тя не се караше със съпруга си.
Те имаха чудесни отношения. Забелязах и някои промени в тялото ѝ, които бяха резултат от това, че започна да говори с момчета. Тя не ми каза нищо и аз не ѝ се скарах, защото каквото е станало, става. Но проведохме разговор за това. Но какъв беше смисълът?
Кой слуша майките? Светлана завърши колеж, намери си работа, но отношенията ни така и не се подобриха. Един ден я намерих със съпруга ѝ. Беше забравила някакви работни документи вкъщи и се върна да ги вземе. Колата на съпруга ѝ беше в двора. Помислих, че и той е забравил нещо. Когато влязох в апартамента, чух странни звуци. Очаквах да видя съседката ни или колегата на съпруга ми, но не и собствената си дъщеря.
След това не си спомням много. Спомням си само, че взех една метла и нахлух в стаята. После се озовах на работа. А вечерта, когато се прибрах у дома, нямаше нито съпруг, нито дъщеря, нито вещи. Мина много време, но нямаше никакви новини за тях. Успях да се свържа с Владимир, който търсеше дъщеря ми, но Светлана така и не беше намерена.
Четири години по-късно получих писмо от нея. Пишеше, че е омъжена, има дете, живее в Европа, моли ме да ѝ простя и ме кани да я посетя. Болката, разбира се, отшумя с течение на времето, но аз така и не успях да им простя.
