Петро каза да чакаме сватовете в събота. Галина, майка ѝ и сестра ѝ приготвиха много вкусни ястия, сложиха масата и почистиха всичко. Този ден момичето не можеше да се успокои. На всеки пет минути тя поглеждаше през прозореца. Вече започваше да се притеснява. Гостите пристигнаха и седнаха на масата, а тя се вслушваше във всеки звук, идващ от двора. Няколко пъти изтича навън.
Слънцето вече беше залязло над хоризонта, но Петро все още не беше дошъл. Тя се чудеше какво да прави по-нататък, защото след няколко месеца всички в селото щяха да знаят за нейния позор. Как да погледне хората в очите? Какво ще кажете за родителите си? Какво ще кажат те?
Галина и Петър са приятели от детството си. Още в детската градина те бяха като вода под моста. Детското им приятелство прераства в младежко влюбване, а след това и в чувства на възрастни. Седяха на едно и също бюро, момчето носеше раницата ѝ и я придружаваше до вкъщи.
Още от дете Петро беше казал, че ще я отведе до олтара. Всички в селото вече ги възприемаха като съпруг и съпруга. Халина отдавна чакаше Петро да ѝ предложи брак. Но по някаква причина той се колебаеше. В едно малко село всеки знае всичко за всеки, така че сватбата им се очакваше отдавна.
В този ден Галина имала много добри новини за Петро. Младата двойка се разхождаше по брега на реката, когато Галина наведе глава и тихо каза: “Имам новина. Ще си имаме бебе. Петър помълча известно време, а после каза: – Добре, тогава чакайте сватовете в събота. Момичето подскочи от радост, без да забележи, че лицето му не е щастливо. Дългоочакваният ден беше дошъл. Галина, майка ѝ и сестра ѝ приготвиха много вкусни ястия, сложиха масата и почистиха. Галина обаче не казала нищо на семейството си, искала това да бъде изненада.
Но те все пак се подготвяха, защото очакваха гости. Този ден момичето не можеше да се успокои. На всеки пет минути тя поглеждаше през прозореца. Вече започваше да се притеснява. Гостите пристигнаха и седнаха на масата, а тя се вслушваше във всеки звук, идващ от двора. Няколко пъти изтича навън. Слънцето вече беше залязло над хоризонта, но Петро все още не беше дошъл. На следващия ден Халина седеше на автобусната спирка и вече дори не плачеше. Струваше ѝ се, че е изплакала всичките си сълзи през нощта. Осъзна, че Питър я е изоставил.
Мислеше какво да прави по-нататък, защото след няколко месеца всички в селото щяха да знаят за нейния позор. Как да погледне хората в очите? Какво ще кажете за родителите си? Какво биха казали те? Изведнъж някой докосна ръката ѝ. Тя погледна нагоре и преди да се опомни, едно момче на около шест години я хвана за врата и започна да плаче с думите: “Мамо, мамо, къде беше? Толкова дълго те търсих! Халина не разбираше какво се случва. Изтича някакъв мъж, вероятно бащата. Той се опита да отведе детето, но то прегърна Халина още по-силно. Тя прегърна детето и го успокои. Мъжът просто седеше до нея. И когато момчето заспало, той започнал да говори: “Съжалявам.
Просто на Денис много му липсва майка му. Синът ми остана при мен. По принцип той никога не се е държал по този начин. Дори не знам какво го е споходило. Какъв е проблемът ти? Защо очите ви плачат? И Галина неочаквано разказа всичко на непознатия. Той замълча, а после предложи: “Тогава се омъжи за мен. Денис те е избрал за своя майка по някаква причина. Може би това е знак на съдбата? Ще отгледам детето ти като свое. И дай Боже, да имаме деца заедно.” “Но аз дори не знам как се казваш”, каза момичето. “Олександър”, отвърна непознатият.
– Името ми е Халина. Месец по-късно имахме малка сватба. Те се преместиха да живеят в селото при Александър, далеч от клюките на селяните. Местните жители я приемат добре, защото уважават Олександър заради трудолюбието и справедливостта му. Освен това бил искрен и добър, никога не отказвал да помогне на хората, които го помолят за помощ. Халина не знаеше, че съпругът ѝ е ръководител на колхоза.
Двамата се влюбили много. Живеят щастливо и имат още две деца заедно. Обичаха всички, сякаш са техни собствени. Много години по-късно децата и внуците им се събраха в дома им. Те празнуваха златната сватба на родителите си. Денис облегна глава на рамото на майка си и каза тихо: “Помниш ли, мамо, първия път, когато дойдох при теб? Знаех, че не си ми майка. Но чувствах, че ти си моето семейство, че ще ме обичаш и няма да ме оставиш.
