Всичко това се случи тази сутрин в един автобус. Качи се млад мъж с чанта, от която едва се подаваше военната му униформа. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня

Всичко това се случи тази сутрин в един автобус. Един млад мъж се качи с чанта, от която едва се подаваше военна униформа. След няколко минути телефонът иззвъня…

Седяхме в един микробус. Влезе един млад човек. Беше с цивилни дрехи. С пътна чанта, от която едва се подаваше военната му униформа. Той поздрави всички гръмко. Хората го погледнаха изненадано. Той седна до прозореца.

А очите му, очите му бяха невероятно светли от щастие. Всички го гледахме. Няколко минути по-късно телефонът му иззвъня. И тогава този пътник започна да говори.

И целият микробус замръзна в очакване… “Мамо, чуваш ли ме, недей да плачеш? Мамо, аз съм тук, чуваш ли? Почти съм вкъщи! Ще се видим след няколко минути, мамо!

Мамо, не плачи! Дадоха ми десет дни отпуск! Мамо, толкова много ми липсваш!” Жените в микробуса не можеха да сдържат сълзите си. А младият мъж, потънал в разговора с майка си, дори не видя всичко това.

И в този момент всички разбраха, че предвид състоянието, в което Украйна живее вече повече от 5 години, това бяха най-щастливите, най-желаните думи и за двамата – майка и син “Мамо, не плачи, аз дойдох!

Related Posts