– Студено е – каза Исаенко и помогна на Мария Ивановна да се увие в кожено палто. “И жените наредиха: – “Донесете малко бисквити. Донеси някакво лекарство”, помоли Виктория. Те я придружиха до пътя към гарата и накрая й пожелаха топло посрещане!
Мария Ивановна беше на път да посети сина си и внуците си и всички, разбира се, й завиждаха. “Хайде, лети!” – извика Исайенко на замръзналия кон и селото от девет двора се разтресе, а покрай шейната потече бяло поле. На гарата димът стоеше на стълбове, хората тичаха, а очите им плуваха.
Мария Ивановна се облегна с възел на вагона и зачака, но никой не се приближи до нея. “Дали съм попаднала в правилния град?” – помисли си тя, – “Ако попитам хората, те ще се изсмеят. Хората побягнаха, побягнаха и се разпръснаха – останаха много малко от тях и Мария Ивановна видя как към нея се приближават добре облечени мъж и жена, които се усмихваха със зачервени лица. “Кои са те?” – обърка се тя, а и в студа ставаше задушно: “Николай…
От очите му се виждаше, че е много щастлив! Тръгна към нея, прегърна я и я целуна три пъти. Очите на жената се усмихнаха под очилата ѝ: “Вера.” “Да, знам! Когато се омъжихте, Николай ми изпрати една снимка. Веднага си помислих: сигурно съм се объркал! Докато вървяхме към таксито, Мария Ивановна улови погледа на снаха си – тя също го гледаше. Дълго пътуваха през красивия град и накрая стигнаха до една девететажна сграда. Къщата дишаше през вентилационните отвори и Мария Ивановна се изненада колко голяма и здрава е тя.
Ватираното ѝ палто висеше само на закачалката за дрехи. Мария Ивановна го облече и слезе по стълбите от деветия етаж към улицата. “Наистина ли хората помнят всички къщи? Синът ми и снаха ми ходят на работа и никога не се губят. Това е навик навсякъде…” Тя се върна у дома късно. Закачалката за дрехи беше празна, но светлината в коридора светеше. Синът излезе и каза: “Мамо, тази вечер ще вечеряш сама в кухнята. Ние с Вера имаме много работа – трябва да пишем цяла нощ. Вера пише сега. Тя пита: “Не виждам и не чувам момчетата… Сложихме ги да си легнат по-рано.
Донесох матрак, чаршафи, одеяло, сложих го на пода като сеновал и си тръгнах. Тя продължаваше да чака някой да дойде и да седне при нея, а когато го направиха, угаси светлината и легна. В тъмнината тя чу гласове. Дали ще остане при нас за дълго? – Не мисля… – Моля те, не закачай нищо до палтото ѝ. Може да е донесла нещо от пътя. – О, Вера, Вера… – Лесно ти е да разсъждаваш. Ти не си я измила, а аз я измих! Ръцете ми все още ме болят. А тя все още не го харесва. “Дори не и двойка”, казва тя. А неизмитите ябълки за децата?
Сега съм или готвачка, или баничарка. Седни и гризни тези камъни, които тя донесе. Ако не го направите, тя ще се обиди. Изхвърлих половината от тях в коритото за боклук… – По-добре да ги накиснеш и да ги дадеш на гълъбите… – Уморена съм… – Майката е по-уморена от теб… Дори не я познах. Остава й съвсем малко време да живее…
– Ще живее: има апетит, слава Богу… Мария Ивановна покри с възглавница ъгъла, където изтичаха гласовете, просна се върху чаршафите и заплака. Тя се качи до светлината. Всички още спяха: синът ѝ и съпругата му в предната стая, а внуците ѝ в другата стая. Тя влезе при тях от кухнята.
По-младият се беше разпрострял на леглото, а по-възрастният се беше протегнал по ръба му и хъркаше в съня си. “Моите малки семена…” Тя ги докосна със студени устни. По-възрастният не помръдна, а по-младият, без да се събуди, удари челото си с налята химикалка: оставете ме на мира, казаха те. Едно от палтата ѝ висеше на закачалката в коридора. Тя се облече тихо, взе възела, затвори вратата след себе си и слезе на улицата.
На гарата имаше студени хора като нея, а гласовете им бяха като рогове на пара. Мария Ивановна свободно си купи билет на касата, влакът пристигна, а сърцето я болеше пред вагона. “Иска ми се да успея да стигна до селото. Ще бъде лошо, ако умра тук…” Зад прозореца Мария Ивановна видя познатата й местност и започна да слиза. Гарата ѝ се стори малка и Мария Ивановна се уплаши, затова слезе от влака там. Но вътре в гарата зад гишето стоеше същата барманка и Мария Ивановна се успокои. “Ще купя на момичетата подаръци тук”, помисли си тя. “Как ще разберат дали съм ги взела в града, или на гарата?
Ще кажа, че съм ги донесла от града.” И тя потръпна при гласа на Горбунова: “Мария Ивановна, вие си тръгнахте, нали? Тя с плахо движение вдигна възела, от който изпадаха шарените кутийки, и без да вдига глава, каза: – Не съм достатъчно възрастна, за да остана. Започна да си тръгва, но Исаенко я извика: – Мария Ивановна, ще се прибирате ли вкъщи?
Хайде да отидем заедно. До верандата ги чакаше покрит със скреж кон. Исаенко събра сено в шейната, възседна Мария Ивановна и я покри с козина. шейната скърцаше и бялото поле се люлееше. От време на време Исаенко пришпорваше коня си и по гласа му можеше да се познае колко студено е полето.
Пристигнахме, Мария Ивановна. Съседите започнаха да се тълпят в къщата, без да ги питат. Сякаш от само себе си, печката се затоплила, самоварът зашумял. Цялото село, всичките девет двора, бяха в стаята и повтаряха разказа на Мария Ивановна.
И се обичат.” – … Обичат се!” – каза селото.” – А децата са като ангелчета. Имената им са Игор и Олег.” – … Като ангели! – И те са добри към теб?” – попита със завист бездетната Виктория.” – Те никога не се отделяха от мен, приказка сутрин, приказка на обяд, приказка вечер… Виктория въздъхна…
– Ще ти покажа подаръците!” – извика Виктория, преди приказката да свърши. Не можеха да ѝ се скарат: самоварът беше врял. По време на чая Мария Ивановна раздаде на гостите си бисквити, меденки и консерви. Жените я опитваха и хвалеха: “Всичко е месно и вкусно! Ако можехте да ни донесете нещо подобно, щяхме да го изядем.” “А цигарите, които ми донесохте!” – радваше се Исайенко, – “Никога не съм пушил нещо подобно. Виктория попита съчувствено домакинята: – Защо сте дошли по-рано? Аз щях да остана до пролетта.
Мария Ивановна се усмихна зиморничаво, а Исаенко разсъждаваше на глас: “По-лошо е като гост, отколкото в изгнание… Всичко е по график! Пееш, спиш, разхождаш се. И няма нужда да притесняваш хората. Погледни семейството си и си тръгни. Ние изживяхме живота си. Жените започнаха да се движат, въздъхвайки: “Хубаво би било да останем на топло!” – Със сина си.” Днешните деца, те вече са други… Мислите ли, че Мария Ивановна ще може да прости на сина си, че се е отнесъл така с нея?