Една мрачна петъчна вечер, както обикновено, се прибирах от автогарата. Там едно кльощаво 19-годишно момче в изгоряла униформа привлече вниманието ми. Забелязах чантата му, райетата и баретите – все знаци за служба. Докато всички чакахме да се качим в микробуса, контрольорът грубо му нареди да си купи билет. Човекът мълчеше, очевидно се срамуваше да поиска някакво специално отношение.
Не можех да издържам повече, затова се обърнах към контрольорката на билетите и я попитах дали не вижда, че това момче е герой. реклами Безразличният ѝ отговор предизвика безполезен спор. Удивително е, че никой друг не се изказа в защита на момчето, въпреки опашката от хора зад нас. Реших да помогна, дадох му билета си и взех още един за себе си.
При общото безразличие на пътниците се качихме в автобуса. Човекът, който беше дошъл от горещата точка, ми благодари: очите му говореха много. През целия път кашляше и всяка кашлица беше пронизващо напомняне за ужасите, с които се е сблъскал.
Когато слезе, аз му благодарих гръмко. Той ми отвърна, поздрави ме, сложи ръка на сърцето си и си тръгна. Тази вечер се замислих за ужасяващото безразличие и грубост, с които се сблъскват нашите защитници. Според мен те не заслужават нищо друго освен благодарност и разбиране. Ще продължа да отправям молитвите си към този човек, един мълчалив герой, за безопасното му завръщане в неговия дом и сигурно убежище.
