Напуснах съпруга си със сина ми, когато Артър беше на три години. Страхувах се, че с буйния си нрав един ден той ще ни осакати. Не подадох молба за издръжка. Тя работеше на две места, за да не се нуждае синът ѝ от нищо.
Няколко години по-късно срещнах един мъж. Той ми предложи да се омъжа за него и каза, че ще ми помогне да отгледам сина си. Живяхме заедно една година, а след това той ми предложи да изпратим Артур в суворовско училище. Но аз казах, че не е негова работа да решава такива въпроси. Това доведе до раздялата ни. След това имаше още един от друга държава. Но този имаше двама собствени сина. Затова отказах да се омъжа за него.
Не исках синът ми да стане изгнаник в семейството си. Когато посещавах сина си и той тичаше навън да си играе, го наблюдавах внимателно, за да се уверя, че никой не му се подиграва. Ако някой го подиграеше, се нахвърлях върху нарушителя като ястреб.
Същото беше и в училище – притичвах на помощ, ако някой се опитваше да тормози момчето ми. За него бях и майка, и баща. Посветих се изцяло на Артър и незнайно защо издигнах арогантността му толкова високо, че той започна да ме пренебрегва.
Повишаваше глас по мой адрес, дори ме отблъскваше с ръка. Реклами След това се затвори в стаята си и не искаше да общува с мен. Веднъж, когато му бях на гости, той взе лаптопа си и се уедини в друга стая. Дойдох да го извикам обратно и му казах, че е неприлично да се държи по този начин.
Синът ми ме изгони оттам. Сега той учи в университета. Месеци наред е пропускал занятия. Един ден му направих забележка и му казах, че трябва да посещава занятията, за да не отпадне от университета. Така че той си взе нещата и се премести при един приятел. Той не общува с мен. Той не се нуждае от мен. И така, на четиридесет и две годишна възраст останах сам. Може би някой ден той ще се върне при мен.
