Съпругът ми печелеше добри пари, беше бригадир на строителен обект и пътуваше по работа, така че винаги имахме пари. Със съпруга ми решихме да се погрижим за бъдещето на децата си и сега имахме възможност да им осигурим жилище. Купихме два парцела земя недалеч от нас и построихме две еднакви къщи за децата ни. Дъщеря ми беше първата, която се омъжи, и тя и съпругът ѝ веднага се изнесоха от къщата.
След това синът ми се ожени и веднага отиде да живее в новата къща. Със съпруга ми не им пречехме, не се месихме в семействата им, само им помагахме финансово от време на време.
Докато работехме, нямахме нужда от нищо, но годините минаваха и сега сме пенсионери. Сега имаме нужда от помощта им, но децата сякаш са ни забравили, дори не ни идват на гости. Живеят от другата страна на улицата, а дъщеря ми не работи, грижи се за бебето, но няма време да ходи при нас. Наскоро съпругът ми се разболя. Той беше в болница цял месец. Живеем в едно село и всеки ден пътувах с автобус, за да го посещавам в болницата. Въпреки че синът ми има кола, той никога не предложи да ме закара.
Нито той, нито дъщеря му са посещавали бащата през целия месец. Мъжът бил много притеснен, че децата му не са го посещавали. Единственото нещо, за което ги помолих, беше да ми помогнат да изкопая картофи и те неохотно се съгласиха. Дойдоха в събота, изкопаха половината градина и си тръгнаха по обяд. Трябваше да платя на един съсед да изкопае останалата част.
Много е разочароващо и страшно да гледам децата си, тяхното безразличие. Със съпруга ми спестявахме пари в банката с мисълта, че по-късно ще ги дадем на децата си. Но сега аз съм копеле.
