Израснах в семейство с един родител: баща ми ме напусна, когато бях на по-малко от 2 години. По някаква причина майка ми винаги е обичала повече по-голямата ми сестра, като ѝ е давала меденки, а на мен е направила дупка в стената. Това продължи през цялото ми детство и училищните години.
Непрекъснато ми казваше да ми даде допълнително парче хляб и ми възлагаше най-недоходоносната и неблагодарна работа. Мечтаех си, че когато завърша училище и вляза в университета, ще отида в града.
По тази причина учех усърдно дори през нощта и усилията ми не бяха напразни. Приемът ми в университета беше лек; майка ми дори не ме попита къде съм влязла, къде е общежитието ми, а само въздъхна: “Най-накрая си се опомнил, защото всичко лежеше на моите плещи!” Когато пристигнах в селото след първи курс, разбрах, че никой не ме чака там, затова се срещнах с няколко приятели и се върнах в общежитието.
Петте години отлетяха неусетно.
Обаждах се на майка ми, за да ѝ честитя рождения ден и Коледа, но вместо благодарност тя винаги ме питаше дали имам някакви доходи, за да помагам на нея и сестра ми. По онова време нямах никакви доходи, освен една по-висока стипендия. В града тя се харчеше много бързо и не можех да кажа на семейството си за какво се карат. Когато започнах да работя, майка ми отново започна да ме пита за доходите ми. Изпращах им малки суми, но не често.
Наемането на апартамент отнемаше значителна част от заплатата ми, но семейството ми реши, че просто не искам да общувам с тях, и в продължение на четири години наистина загубих интерес към тях. Те никога не се интересуваха дали имам достатъчно пари за най-простите неща, стереотипът “да живееш в града означава
