Бях нежелано дете, родителите ми никога не са го крили. Сестрите ми и аз не бяхме толкова далеч една от друга на възраст, само три години. Затова традиционно носех дрехите на сестра си. В пети клас бях много по-висока от сестра ми, но все още носех нейните дрехи. Ходехме в различни училища, така че никой не забеляза, че нося нейните дрехи.
Едва в гимназията започнах да нося нови дрехи. За родителите ми сестра ми беше специална: ходеше на курсове, наемаха й учители. Летните ваканции прекарвах в къщата на баба ми, а всяка шеста година ходех на море с родителите ми. Никога не ми е хрумвало да се боря, да търся справедливост по какъвто и да е начин. Не ми харесваше положението, но се страхувах да направя каквото и да е.
Имах ниско самочувствие: това не е изненадващо. Сестра ми избра най-престижния университет в страната, но не успя да влезе в бюджета. Родителите ми бяха против да се плаща толкова висока такса за обучение. Аз щях да вляза, но родителите ми ми забраниха:
“Ако постъпиш в държавно финансиран университет, добре. Ако не, потърси си работа”. Влязох в държавния бюджет, но никой не се зарадва на това, дори не ме поздравиха.
Опаковах си нещата и се преместих в общежитие. Беше ми омръзнало от безразличието на родителите ми. В общежитието се запознах с едно момче, за което по-късно се омъжих. Бях бременна в пети курс и решихме да отпразнуваме сватбата.
Те поискаха да се отърва от детето. Крещяха ми, наричаха ме безсрамница, казваха, че няма да присъстват на сватбата ми и няма да ми дадат никакви пари. В същото време те
