Тетиана стоеше в кухнята, гледаше съпруга си и не търсеше думи. “Изтощена съм!” – започна тя. “Той отново е навън. Цялото село говори.
Достатъчно ми е, достатъчно ми е. Утре ще го подам за развод!” Татяна Петровна се разкрещя. Кой ви държи назад? “И тук същото” – махна равнодушно с ръка малко развеселеният Василий.
“Какво! Мислиш ли, че се шегувам? Че няма да ти услужа? Няма да отида? “Твърде добре ме познаваш, човече!” Татяна се изправи още по-силно: “Така че слугувай! Обслужвай го! Може би през целия си живот само съм мечтала за това.
“Ще отида и ще си подам молбата утре!” Васил махна с ръка и излезе от кухнята. И тя удържа на думата си. На сутринта отиде и подаде молба за развод. И те го направиха. Защото гордостта им беше по-висока. Заедно написаха обява за продажба на къщата, но засега отидоха в различни стаи. Всеки в своя ъгъл. Започнаха да живеят като съквартиранти. Като съседи, като стари приятели.
Сякаш онези дълги години на щастлив съвместен живот никога не са се случвали. Тетиана Петривна беше на пенсия, а Васил продължаваше да работи и печелеше много добри пари. В деня след развода мъжът се върнал у дома.
По навик отишъл в кухнята, за да вечеря, и едва тогава се сетил, че не е приготвил нищо. Забелязал, че бившата му съпруга се наслаждава на прясно сготвения борш, и решил да направи нещо различно. – “Дай ми една купа борш, Петривна”, помолил той по много враждебен начин. Коя си ти, че да те храня с борш?” – гордо отвърнала тя.
