Аз съм на петдесет години. Посветил съм целия си живот на семейството си. С Карина се запознахме на двадесет и две години и се оженихме на двадесет и четири. Много обичах съпругата си, в известен смисъл тя беше идеал за мен.
По време на брака ни никога не съм предъвквал изневяра и не съм се оглеждал. Имахме две деца. Виждах, че на съпругата ми й е трудно да се справя с две малки деца, затова й помагах след работа. Карина никога не беше работила и се занимаваше основно с домакинство. Семейството можеше да живее с моята заплата и да няма нужда от нищо.
Но после се случи така, че компанията, в която работех, фалира. Най-големият ни син беше на десет години, а най-малкият – на осем. Семейството остана без препитание. Моят приятел ми помогна, предложи ми да отида да работя в Италия. Аз се съгласих да отида. Честно казано, условията на живот там не бяха от най-добрите, но пък плащаха добре.
Не харчех много за себе си, изпращах всичко на семейството си. Те можеха да си позволят да живеят охолно, докато аз спях в мизерно общежитие и ядях предимно полуфабрикати. Това беше моето съзнателно хранене. Вярвах, че мъжът е длъжен да издържа семейството си и да се грижи за благополучието на жена си и децата си. Така изминаха петнадесет години.
По онова време се връщах само няколко пъти годишно. Годините на живот в лоши условия не бяха напразни, развих много хронични заболявания. Но успях да осигуря на децата си добро образование. Синовете ми отдавна се изнесоха, живеят самостоятелно и работят. Една година след завръщането ми бях диагностицирана с ужасна болест.
Болестта показа истинското лице на семейството ми. Синовете ми никога не са ме посещавали, намираха различни причини за това. А съпругата ми скоро се разведе с мен, като каза: “Викторе, все още съм твърде млада, за да се посветя на безнадеждно болен човек, съжалявам. Бях невероятно наранена и тъжна. Жена ми ме напусна заради друг мъж. За щастие се възстанових, но нямам представа как да живея живота си.
