Микита е отгледан от баба си и дядо си. Момчето почти не си спомняше родителите си – само смътни фрагменти, късчета памет… Израсна с баба си и дядо си. Микита знаел, че баща му е попаднал в катастрофа и е починал, а за майка си дълго време не знаел нищо, сляпо я чакал, докато един ден, когато я попитал къде е майка му, баба му изгубила ума и дума и казала: “Откъде да знаем къде е майка ти? Сигурно е замръзнала някъде в някоя снежна преспа… кой я познава, този пияница? Микита не можел да повярва, но дядо му го успокоил, като казал, че той и баба му винаги ще бъдат до него и никога няма да го изоставят. Беше почти така. Скоро след това Микита се оженил, отворил собствен ресторант, който скоро станал най-добрият в града, а когато му се родил син, го нарекъл Анатолий в чест на дядо си.
Микита беше благодарен на баба си и дядо си, защото те го направиха такъв, какъвто беше, и ако не бяха те и връзките им през 90-те години, вероятно до края на живота си щеше да живее с жена си в апартамент под наем и да спестява за собствено жилище. Всичко вървеше чудесно за Никита, с изключение на една жена без постоянно местожителство, която постоянно висеше пред ресторанта му. Полицията дори я отвеждала няколко пъти, но тя се връщала в центъра всеки втори ден. Един ден Никита видял как сервитьорката му тайно храни жената пред служебния вход на ресторанта. Нещо се случило между тях и бездомницата казала: “Всичко е наред, дъще, щом имаш хляб и вода, всичко е наред.” “Какво каза?” Никита не можел да сдържи изненадата си.
“Не крада храна, нося си я от вкъщи.” – “Какво казахте?” – Никита отново се обърна към бездомната жена. Има една поговорка: “Докато има хляб и вода, всичко е наред.” – жената обясни, че не я познават много хора… Не се карайте на момичето, то искаше да ми помогне. Няма да ме видите повече, не се притеснявайте. С това жената стана, за да си тръгне, но Микита я покани в кабинета си и й каза да сготви нещо, докато разговарят. “Как се озова на улицата?” – попита мъжът. “О, сине, това е дълга история… Омъжих се по любов. Със съпруга ми много се обичахме, но родителите му не ме харесаха веднага… те бяха по-високопоставени в семейството.” – Как се казваше съпругът ти?”
– Микита не можа да се сдържи да не попита. – Антон… но не ми беше съдено дълго да се радвам на любовта на съпруга ми… Когато синът ни беше на две години, съпругът ми претърпя автомобилна катастрофа… – А как се казваше синът ти? – Микита, моят Микита.- Да, и тогава… тогава какво се случи? – И тогава… Надявах се, че в такъв труден период свекърва ми ще ме подкрепи, защото нямах никого другиго на света, бях сираче… Свекърът ми имаше добри връзки в града. Обвини ме, че съм откраднала пари от магазина, в който работех, вкараха ме в затвора за две години, лишиха ме от родителски права, от жилище, от всичко, което имах… и никога повече не ми позволиха да се доближа до сина си…
– И… как се казваше свекър ти?” Микита попита почти разплакана. Никога няма да забравя това име – отвърна жената и погледна в пода. Микита коленичи пред бездомницата, извини се, че я е отблъсквал от ресторанта през цялото това време, и се изпоти
