Баба седеше до леглото и избърсваше с влажна кърпа горещото чело на съпруга си. Изведнъж тя реши да му каже нещо. -“Вася, само слушай до края. Всъщност ти не си мой съпруг. Старецът отвори очи от изненада и дори се изправи малко. Чуйте. Искам да ти призная всичко, иначе може да е твърде късно
. Спомняш ли си, когато влязохте в селото, след като се върнахте от фронта, аз се хвърлих около врата ти и започнах да те целувам. После осъзнах, че съм се объркала, но ти толкова много приличаше на съпруга ми!
Бяха ми казали, че е убит, а ти беше толкова красива. На следващия ден ти се опитваше да поправиш покрива на тавана, където прекарахме нощта, и се подхлъзна и падна от високо, помниш ли?
Е, докторът каза, че съм имала късмет: ударила съм си главата, може би паметта ми е била избита, но иначе съм била добре. “Тогава реших, че повече няма да те оставя да си тръгнеш. Васил я изслуша, засмя се и каза: – Глупава старица. Нима си мислиш, че нищо не знам? Влюбих се в теб от пръв поглед. Когато за първи път се хвърли около врата ми.
Да, паднах от покрива, но нямах никаква амнезия. Очите ми почерняха и това беше всичко. Убедих доктора да те излъже. Наистина не исках да те предам. А когато започна да лъжеш за съпруга си, бях толкова щастлива: не се налагаше да измислям нищо.”
– Не можа ли да ми кажеш по-рано? Но кога?” Раждахме деца едно след друго и дори нямахме време да си говорим. -Добре, че го изяснихме. Ти просто продължавай напред и оздравей скоро. -Защо вдигаш шум? Всичко ще бъде наред.
