Често съм гледала във филми как жени на моята възраст се осмеляват да направят радикална промяна в живота си. Наивно си мислех, че това никога няма да ми се случи. Сега съм на 52 години и вероятно от 15 години със съпруга ми живеем като съседи.
Оженихме се много бързо, родихме деца и отначало живеехме заради тях, но после осъзнахме, че сме добри един за друг. Децата ни вече са възрастни: Дъщеря ми е на тридесет години и има собствено семейство, а синът ми е на двадесет и пет години и също е напълно независим. Ето защо не е необходимо да им отделям време и внимание, както преди. Чувствата ми към съпруга ми отдавна са избледнели и живеем в един и същи апартамент, защото така е удобно, без да се налага да делим живота си.
Не става дума за това, че на всяка жена тук ѝ е омръзнало да живее в това състояние. Мислех, че на моята възраст е твърде късно да променям каквото и да било, затова продължихме да живеем по този начин.
Всичко щеше да е по старому, ако един ден съдбата не се беше намесила. Отидох в магазина за железария, защото възнамерявах да пребоядисам къщата си. Съпругът ми беше доволен от всичко, затова осъзнах, че ако не направя нещо, всичко ще продължи да бъде така. А аз исках да направя положителни промени или поне да променя атмосферата вкъщи. Стоях там и избирах цветовете на боите, когато към мен се приближи един мъж. Отне ми известно време да разпозная бившия си съученик Любомир в този среброкос красив мъж.
Някога бяхме много влюбени един в друг. Когато се срещнахме, веднага ме изпълниха носталгията и емоциите, които изпитвах в училище. Чувствах се като момичето, което гледа с влюбени очи момчето от първия чин.
Започнахме да разговаряме с него и в процеса на разговора разбрахме, че той е в същото положение като мен. Сякаш бяхме две сродни души, чиито пътища са се разделили за известно време. Любомир започна да ме убеждава, че ако в училище сме се провалили, то сега имаме реален шанс. Беше ми трудно да приема тези мисли, защото имах деца и съпруг. И ако мнението на съпруга ми не ме притесняваше,
то какво ще кажат децата ми, беше голямо притеснение. Затова помолих Любомир да изчака, докато ги подготвя. Рожденият ми ден наближаваше. Съпругът ми дори не го беше споменал, беше се загубил някъде. Приятелите ми намекнаха, че отдавна е имал връзка, но аз бях твърде заета, за да се интересувам.
Дъщеря ми се обади следобед, за да каже, че има нещо за вършене и вероятно ще се отбие да ме поздрави следващия уикенд. А синът ми се обади вечерта. Единственият, който не забрави да ме поздрави, беше Любомир. Той ми подари огромен букет цветя и отново ми предложи брак. Каза обаче, че ще изчака толкова дълго, колкото е необходимо. Сега осъзнавам, че всичко между нас е сериозно, и дори съм готова да се разведа.
Наясно съм обаче, че децата ми няма да ме разберат, както и съпругът ми. Нещо повече, моето обкръжение няма да ме разбере. В края на краищата има определен социален статус, към който трябва да се придържам. Дълбоко в себе си обаче осъзнавам, че вече ми е все едно. Просто искам да бъда щастлива. Осъзнавам също, че децата едва ли ще ме разберат. Не знам какво и кого ще видят в мен, когато научат за това, което съм направила, но от друга страна, това е моят живот, не техният. Защо трябва да си давам сметка пред възрастните? Може би сега няма да ме разберат, но по-късно времето ще постави всичко на мястото му.
В края на краищата те все още ще бъдат мои деца, с които мога да продължа да общувам. Да, не по същия начин, както преди, но да продължа, а не да ги забравя, както се случва в някои семейства. Изобщо не знам къде отивам и какво ще излезе от всичко това, но по някаква причина ми се струва, че си струва да взема решение.
Не ми остава толкова много време за живот и не искам да прекарам остатъка от живота си със скучаещ съпруг, който вече не се интересува от мен, и с деца, които отдавна не живеят с нас. Трудно е да се каже със сигурност какво е най-правилното нещо, което трябва да се направи в тази ситуация. Но ако животът ви дава шанс да бъдете щастливи, дори и на 52 години, струва ли си да го захвърлите?
