Роман не вярваше в силата на иконите. Затова, когато майка му, Марина Петровна, му донесе една икона и я постави на дръжката на входната врата на новия му апартамент, той само се усмихна: “Ще се чувствам по-спокоен. Иконата ще попречи на всеки, който има лоши помисли, да влезе в дома ти”, каза тя. Роман не възрази на глас, а се замисли: “Нека си стои. Това ще накара майка ми да се почувства по-добре”. Изминала една година.
През това време на двойката се родило момче, Антошка, спокоен, здрав герой. Майката на Роман можела да идва да помага само през уикендите, защото работела. Но свекърва му, въпреки че не работела, почти никога не посещавала дъщеря си. Веднъж, след раждането на внука ѝ, дошла, после заявила, че не се чувства добре в апартамента на дъщеря си, и избягала.
Оттогава само от време на време се отбиваше за десет-петнайсет минути. Но Антошка изобщо не плачеше и не хленчеше, само ядеше и спеше. Ето защо Людмила не се нуждаеше от помощта на майките си. Тя се справяше сама. Когато Антошка била на шест месеца, съседите започнали да ремонтират къщата. В продължение на цяла седмица къщата се тресеше от ударните им бормашини. Един ден майката на Людмила дошла да ги види и изведнъж казала: “Толкова е хубаво тук, дай ми внучето си. О, ти си моят герой!
Сега баба ти ще те посещава по-често! И тя удържа на думата си, като им идваше на гости почти всеки ден. Но Роман почувствал промяна в семейството: жена му започнала да му се кара за дреболии, да започва кавги, синът му започнал да плаче, да плаче, да плаче, понякога без никаква причина.
Роман сподели тревогата си с майка си: “Провери, иконата там ли е?” “Не е – отвърна синът му, – купи друга и я сложи на същото място.” “Но мамо… – казах аз, – това зависи от теб. Роман купи иконата, донесе я вкъщи и я постави там.
На следващия ден жена му се обадила на работа. – Роман, мама току-що влезе и веднага се почувствала зле и си тръгнала. – Как е Антошка? – Яде, играе си с играчките. Не плаче. “И Ром, ела днес по-рано. Липсваш ми… – Роман сложи телефона и се облегна назад в стола си. “Това не може да е съвпадение! Трябва да благодаря на майка ми…”
