Родителите ми имаха двама души: мен и сестра ми. Сестра ми беше разглезена и се обличаше повече от мен, което е разбираемо – тя беше момиче. Към мен се отнасяха като към спартанец и аз приемах всичко с лекота.
Животът се стече така, че след като порасна, сестра ми замина за чужбина, срещна там бъдещия си съпруг и от много години живее там. През това време аз също създадох семейство. Още от самото начало със съпругата ми решихме, че ще живеем при родителите ми, с тяхно съгласие, разбира се. Родителите ми имат голяма двуетажна къща, така че има достатъчно място за всички. Въпреки че родителите ми не са болни, възрастта им все пак си личи.
Те имат кръвно налягане или болки в гърба, така че помощта ни не беше излишна. Съпругата ми е умна и красива жена. Тя ме подкрепя във всичко и не се оплаква, когато цялата домакинска работа се стовари върху нас. Освен това ремонтирахме къщата и оборудвахме двора. И всичко това сами. Никога не сме искали нищо от родителите си, а каквато и помощ да ни оказваха, само охкаха и ахкаха.
Но един ден родителите ми започнаха да се суетят. Започнаха да правят приготовления: ту пазаруваха, ту готвеха нещо в кухнята. Оказа се, че сестра ми идва. Колко щастливи бяха старите ми хора, когато тя пристигна със семейството си. Родителите ми не можеха да им се нарадват.
Всички разказваха на съседите каква прекрасна дъщеря имат, какъв прекрасен зет и какви умни внуци. Бяха подготвили подаръци за тях и бяха донесли със себе си куп неща. И аз се почувствах толкова зле за жена си. За толкова години тя не е чула нито една дума на благодарност от родителите ми.
Те приемат грижите ни за даденост. Защо е така? На следващия ден след заминаването на сестра ми родителите ми си спомниха за страховете си и всичко се върна към нормалното. Започвам да си мисля, че постоянното ни присъствие е бреме за тях, а не радост, както си мислех. Може би изобщо не е трябвало да живеем с родителите си?
