Една млада жена седеше в парка с инвалидна количка. Изглеждаше уморена. Беше очевидно, че е разстроена. Бебето крещеше в количката, а тя седеше и не правеше нищо. По това време със съпруга ми бяхме в парка, не искахме да останем вкъщи. Помислих си колко е щастлива, че си има бебе.
Но аз така и не успях да стана майка. Със съпруга ми сме на четиридесет години, лекувахме се, но без резултат. Имах една заветна мечта: да стана майка. Чувайки плача на бебето, ние се приближихме до количката; аз се наведох, бебето спря да плаче и ме погледна. Усмихнах се на момичето, а то ми отвърна с усмивка. Беше ясно, че е уморено. Тя гледаше бебето с пренебрежение.
Ето така е: Бог й е дал дете, но тя няма нужда от него, а някой мечтае да стане майка, но не може да роди. Изведнъж младата майка каза: “Не искам да я виждам, ако ти харесва, можеш да си вземеш това истерично момиче”.
Помислих си, че се шегува, защото коя майка би дала детето си? Но тя настояваше: “Сериозно говоря, вземете я, от сиропиталището казаха, че е здрава, че е добре. Исках да я оставя в сиропиталището, но докторът ме разубеди и сега съжалявам”. Тя беше на двайсет години, сираче, и беше израснала в сиропиталище. Запознала се с един мъж и се влюбила в него. Скоро забременяла от него.
Но приятелят ѝ я напуска, като казва, че това не е негов проблем. Тя не можела да се отърве от детето, затова решила да се откаже и да го остави в приемно семейство. Но лекарят отказал и тя се отписала от приемния дом заедно с дъщеря си. Тя нямала пари, нито къде да живее. Решила да даде детето в център за грижи за деца. Извадих бебето от количката и погледнах съпруга си.
Решихме да отгледаме момиченцето съвсем сами. Майката ми направи добро впечатление, сигурно е достойна жена. Тя каза, че бащата на детето е нормален човек, само че е мошеник. Тя написа писмо за отказ от детето и ние със съпруга ми взехме момичето под наша опека. Дъщеря ми израсна като умно и красиво момиче. Ето как една случайна среща преобърна живота ни. Макар че случайности няма. Може би Бог е чул молитвите ми.
