Беше хубав есенен ден. Настроението ми веднага се подобри, когато излязох навън и се огледах. Вървях бавно към автобусната спирка, бях планирала много дребни неща за днес: да отида до пощата, да взема удостоверение от болницата и да го занеса на работа, да отида до супермаркета за хранителни продукти. Качих се в автобуса и се загледах през прозореца.
Пред мен седеше една мила възрастна дама с шарен шал. Беше много дребна, с тъмни, искрящи очи. По някаква причина погледът ѝ беше тъжен.
Тишината в автобуса беше нарушена от звъненето на телефона на старицата и тя го вдигна с треперещи ръце. Телефонът беше стар, а гласът на човека от другата страна на линията беше много силен, така че всички наблизо можеха да чуят думите му.
“Мамо, защо ти отнема толкова време да дойдеш? Ние вече сме опаковали нещата ти! Колко си досадна, каза, че трябва да си тук в девет и трийсет! Добре, че не се налага да те търпим повече! Отиди днес в старческия дом, може би най-накрая ще се вразумиш! Жената остана безмълвна в отговор. Но очите ѝ бяха пълни със сълзи.
Видях, че тя отчаяно се опитва да не плаче. Стана ми жал за нея. Гледаше тъжно през прозореца и мигаше често, за да не позволи на сълзите да се търкалят по бузите ѝ. Раменете ѝ бяха отпуснати. А фигурата ѝ изглеждаше още по-малка.
Много ми се искаше да я развеселя по някакъв начин, затова извадих шоколад от чантата си и ѝ го подадох. Осъзнавах, че това няма да я спаси в тази ситуация, но не знаех как иначе да й помогна. Жената отказа лакомството ми, но после го взе. Беше жалко, че това беше всичко, което можех да направя.