Пътувах с нощния влак за Киев, когато на една от гарите влязоха жена и синът ѝ. Жената беше облечена в тъмни дрехи и беше мрачна като дъждовен облак. Момчето изглеждаше на малко повече от четири години и определено още не беше на училище. Жената постла едно легло и настани сина си. Момчето влязло весело в купето и докато майка му приготвяла леглото му, то погледнало звездите през прозореца и попитало тъжно майка си: “Мамо, защо всички имат баща си тук, а моят е на небето? Толкова много го обичам и толкова много ми липсват нашите игри.
Докога той ще бъде на небето и ще събира звезди за нас? Аз не искам тези звезди, луната или слънцето. Искам баща ми да е до мен.
Младата жена надува възглавниците. Сълзи се търкалят по бузите ѝ, тя прегръща малкия си син и едва успява да го изцеди: “Скъпи мой – казва бедното дете, – знаеш ли, татко ти отлетя на небето. През нощта той събира звезди за теб, а през деня ти изпраща целувките си със слънчевите лъчи. Той винаги ще живее на един облак.
Но той вижда всичко от небето и много ви обича. Момчето заби малкото си носле право във врата на майка си, изхлипа тихо и стисна здраво с двете си ръце раменете на майка си. И тогава, въпреки че беше ноември, на небето започна да пада звезда.
Жената веднага я показала на сина си, като казала, че това е знакът на баща му към него да спре да тъгува. А аз лежах мълчаливо на втория си рафт и студените сълзи се търкаляха по възглавницата ми.
