Тетиана стоеше в кухнята, гледаше съпруга си и не търсеше думи. “Изтощена съм!” – започна тя. “Той отново е навън. Цялото село говори. Достатъчно ми е, достатъчно ми е. Утре ще го подам за развод!” – изкрещя Татяна Петровна. Кой ви задържа? “И тук същото”, махна равнодушно с ръка малко развеселеният Василий. “Какво! Мислиш ли, че се шегувам? Че няма да ти услужа? Няма да отида? “Твърде добре ме познаваш, човече!” Татяна се изправи още по-силно: “Така че слугувай! Сервирай му! Може би през целия си живот само съм мечтала за това. “Ще отида и ще си подам молбата утре!” Васил махна с ръка и излезе от кухнята. И тя удържа на думата си. На сутринта отиде и подаде молба за развод. И те го направиха. Защото гордостта им беше по-висока. Заедно написаха обява за продажба на къщата, но засега отидоха в различни стаи. Всеки в своя ъгъл. Започнаха да живеят като съквартиранти. Като съседи, като стари приятели.
Сякаш онези дълги години на щастлив съвместен живот никога не са се случвали. Тетиана Петривна беше на пенсия, а Васил продължаваше да работи и печелеше много добри пари. В деня след развода мъжът се върнал у дома.
По навик отишъл в кухнята, за да вечеря, и едва тогава се сетил, че не е приготвил нищо. Той забелязал, че бившата му съпруга се наслаждава на прясно приготвения борш, и решил да направи нещо различно. – “Дай ми една купа борш, Петривна”, помолил той по много враждебен начин. Коя си ти, че да те храня с борш?” – гордо отвърнала тя.
Като цяло помнех всичко до най-малката подробност, а това, което не помнех, го записвах. Един ден Васил се прибра вкъщи и замръзна, когато влезе в кухнята. Не разпознаваше познатата му стая. На прозореца висяха нови завеси, масата беше покрита с бяла покривка и украсена с ваза със свежи цветя. Поставката за салфетки беше застлана със салфетки, вилиците и лъжиците блестяха до чинията, а в средата на масата имаше дебела кожена папка с елегантен надпис: “Губиш си времето” – възкликна мъжът, но взе менюто и внимателно проучи всеки ред. “Добър вечер. Какво бихте искали да поръчате?”
Домакинята, която току-що беше влязла, го върна към реалността с услужлив глас. Мъжът вдигна поглед и не можа да повярва на очите си. Жена му беше неузнаваема. Блестяща рокля покриваше фигурата ѝ, която се беше появила от нищото, и тя носеше изгладена бяла престилка. По устните ѝ блестеше червено червило, а главата ѝ беше украсена с буйни къдрици. И най-важното – лицето ѝ бе озарено от усмивка. Васил онемя. “Моля те, най-скъпоценното ми. И… пенливо вино! Татяна не можа да се сдържи и бързо излезе от новата си роля: – Аха! А ти каза, че вече не излизаш. Мислех, че съм си променила мнението, нека проверя!
– Да проверя ли? Не се доверявате на редовен клиент. Пак ли пускаш тази стара песен? Може би исках да седна с теб, да поговоря с теб, да си спомня за младостта си. “Защо трябва да седя с теб? “Нямам нищо по-добро за вършене от това да забавлявам клиенти – отвърна Татяна, после погледна мрачния вид на бившия си съпруг и изведнъж много го съжали. Междувременно никой не се обади за апартамента за продан. Живееха си така.
Вечер вечеряха, гледаха телевизия, решаваха кръстословици, понякога играеха домино, а привечер се прибираха в съответните кътчета. Една дълга, мразовита вечер бившите съпрузи седяха в кухнята. Васил отново бъркаше домино и си мислеше за нещо свое, а после изведнъж попита:
“Слушай, Татяна, защо си съвсем сама?” “Не ти ли е скучно сам, Васил?” “Понякога ми е скучно. Притеснявам се, че такава домакиня е сама, без мъж.” – “Защо, имаш ли някакви предложения?” – “Слушай, Татяна Петровна, не искаш ли да отвориш собствен ресторант?” Василий най-сетне събра мислите си: “За първи път бих ти дал пари. Аз имам малко пари. А ти ще ме храниш там безплатно. И всъщност да се ожениш за мен, защото така или иначе живеем в един и същи апартамент. Защо, това е добро предложение, ще трябва да помисля – кокетно отвърна Татяна.
