Работя в Мюнхен от повече от десет години. Веднъж отидох да работя тук, защото фабриката ни беше затворена след Евромайдана в родината ми. Тя принадлежеше на някакъв руски олигарх и в резултат на това ние просто останахме без работа. Дори не ни изплатиха заплатите в пълен размер, а ни дадоха само половината от тях и това беше всичко. От затрудненото положение ме спаси една стара приятелка, Марина, която отдавна живееше в Германия. “Имаме нужда от помощници в завода – каза тя.” – “Осигуряват ни настаняване в общежитие, а автобусът стига точно до завода.” “Но как да работя там, аз изобщо не говоря немски”, отговорих объркано. В завода работят почти всички украинци. Ще научиш езика постепенно, с течение на времето – окуражи ме Марина. Взех първия автобус. Плаках през целия път, защото не знаех какво ме чака.
Освен това оставях сина си Михайло, който току-що беше постъпил в университет и се беше преместил да учи в Киев. С течение на времето свикнах с живота в Германия, бързо научих езика и се запознах с други украински работници мигранти. Някои от тях дори се оказаха мои сънародници. Но отношенията ми със сина ми започнаха да се влошават. Когато се обаждах на Михайло, той винаги беше зает или не вдигаше телефона. Веднъж месечно той последователно питаше: “Мамо, какво става с пратката?”. Плащах таксите за обучение, наема и изпращах пари за джобни и хранителни продукти. Самата аз живеех много скромно, спестявах от всичко. Не ходех по кафенета или на екскурзии. Животът ми се свеждаше до маршрута “общежитие-плантация-общежитие”.
През последните десет години дадох на сина си много: платих за университетското му образование, за сватбата му и подарих на него и съпругата му хубав двустаен апартамент. Дори и тук обаче не ги зарадвах – апартаментът беше в Троещината, а снаха ми искаше да живее в Подил. Те казаха, че там апартаментите били за истинския елит, но не и за нас. А синът ми изобщо не оцени помощта ми. Рядко виждах внуците си. Не ме поканиха дори на кръщенето на най-малкия ми син Павлик. Разбрах, че кръщенето се е състояло, случайно, когато видях снимки в социалните мрежи. “Михайло, нима не заслужавам да дойда на кръщенето? Това е специален празник”, попитах възмутено. “Мамо, ние бързахме. А и нямаше много гости. Така или иначе нямаше да имаш време да дойдеш от Германия”, оправда се синът ми.
Станах чужда на собствения си син. Ако е забравил да ми се обади или да ме поздрави за празника, за какво можем да говорим? Но не всичко в живота ми е толкова лошо. Преди няколко месеца се запознах с Орест. Той живее в Германия от дълго време, преместил се е тук с родителите си, когато е бил дете. Те имат малък бизнес, в който той работи. Дори не мислех да започвам нова връзка, но Орест се оказа грижовен и внимателен. Всяка вечер той ме посрещаше от фабриката, подаряваше ми цветя и бижута, а веднъж дори ми купи кожено палто. По-късно ми предложи да се премести при мен. “Ние сме възрастни – каза той, – нека създадем наше семейство. Чувствах се щастлива до него.
Той ми намери работа в семейния бизнес, а вкъщи имаме готвач и чистачка. Един личен шофьор ни пазарува. Не казах веднага на сина си за новата връзка, но един от приятелите ми му каза. Сега Михайло започва да се обажда всяка вечер, за да ме пита как съм и какво ново има. Но в гласа му чувам не искрена загриженост, а подлизурство. Неотдавна той покани мен и Орест за празниците: “Мамо, ела при нас за Коледа. “Толкова ли са тъжни внуците ти?” – помоли той. “Не знам, имам много работа” – казах аз. Това е празник. Децата питат кога бабите и дядовците им ще им донесат подаръци. Разбрах, че той иска само парите ми. Веднъж спомена, че е взел заем за кола с висока лихва. Сигурна съм, че на семейната трапеза ще ми поиска значителна сума пари. Вече не искам да ходя в дома на сина си за празниците. Защо?” През годините съм му давал всичко, което съм могъл, но никога не съм го чувал да ми благодари. Предпочитам да се съсредоточа върху моето щастие и връзката ми с Орест.
