Омъжих се, когато бях на 17 години, а съпругът ми беше на 28. На 18 години вече бях бременна. Имахме прекрасен, здрав син. Бях най-щастливият човек на света. Мислех, че съм ударила джакпота, защото зад мъж, който е с 11 години по-възрастен от мен, се чувствах като зад каменна стена. Това беше само в началото. След това започнах поредица от ужасни кавги и разправии, но не със съпруга ми, а с майка му.
Тя ми се караше по всякакъв повод: не мога да готвя, ставам рано, прахосвам много чай. А съпругът ми слушаше всичко и се правеше на ударен. Това беше преди да се роди синът ни. След добавянето му нещата се влошиха.
Свекърва ми постоянно ми повтаряше, че държа сеното неправилно, храня го неправилно и дори правя неправилни масажи. Но педиатърът ни казваше, че се справям отлично.
Постепенно всичко стана по-сериозно. Свекърва ми каза, че трябва да се отърва от родителските си умения, защото нямам представа какво да правя с детето. Един ден тя каза, че ще се обади на органите за закрила на детето. Тогава разбрах, че това е краят. Обадих се на баща ми и го помолих да ме вземе. Междувременно бързо нахвърлях нещата в куфара си. Докато опаковах багажа си, се изненадах, че съпругът ми седи спокойно в кухнята с майка ми и не реагира на случващото се.
“Е, разбира се – помислих си, – мама не ме е питала за това…”. Когато нахвърлих нещата си в колата и се качих, въздъхнах с облекчение – кошмарът беше свършил. При следващата ни среща със сина ми бившите ни роднини дадоха да се разбере, когато стана дума за псевдоним.
Те бяха твърдо решени да не ни платят и стотинка. За тази цел свекърва ми повика любимия си внук, който според нея приличаше на баща си като две грахови зърна. Тогава за пореден път се убедих, че съм направил всичко правилно. Ако по-рано се обвинявах, че съм лишила сина си от баща му, сега бях сигурна, че не съм го лишила от баща му, а съм го спасила от баща му.
