Със съпруга ми имаме собствен бизнес, синът ни е на десет години, но за съжаление не може да се движи самостоятелно, а само в инвалидна количка. Коля е забележително развито момче и лекарите му дават шанс за възстановяване, той се нуждае от постоянни грижи, но ние със съпруга ми работим и не можем винаги да сме до него. Ето защо решихме да наемем бавачка за сина ни, повече от месец търсихме подходящ кандидат, но никой не ни допадаше. Имахме добри доходи, винаги поддържахме двуетажната си къща чиста и търсехме човек, който да помага не само със сина ни, но и с домакинската работа.
Затова за известно време помолихме една наша роднина да се грижи за Николай, докато ние сме на работа, но жената дълго време не можеше да работи. Един ден, когато се връщахме от работа, видяхме една възрастна жена на автобусната спирка близо до къщата ни. Навън имаше снежна буря, а бедната жена седеше на студа и мръзнеше. Съпругът ми предложи да спрем и да закараме непознатата, а аз любезно се съгласих. Излязохме от колата и видяхме насълзените очи на жената.
Последният автобус вече е тръгнал, напразно седиш тук, просто мръзнеш – каза мъжът. – Сине, аз не чакам автобус, просто няма къде да отида… Дъщеря ми ме изгони от къщи, а големият ми син отиде на работа, жена му не ме харесва и дори не иска да ме вижда.
Вече не чакам нищо, просто си седя и си мисля как съм заслужил да се отнасят с мен децата ми. Със съпруга ми се погледнахме и мълчаливо решихме, че ще приемем непознатата, по някаква причина тя ни вдъхна доверие от пръв поглед.
Последната година била трудна за пенсионерката, защото тя се преместила при дъщеря си, а съпругът ѝ обиждал жена си, гледал я отстрани и казвал, че тя само ги яде. Тази сутрин баба Нина не издържала, когато дъщеря ѝ и зет ѝ я нападнали и започнали да я обвиняват за всичките си проблеми, изгонили я от къщата. Стана ми жал за жената, защото виждах, че има добро сърце. Нашият Коля веднага се сработи добре с баба Нина, тя работеше като учителка по математика, така че знаеше как да подхожда към децата. Дадохме ѝ просторна стая и ѝ плащахме месечна заплата, за да се грижи за сина ни и да върши домакинската работа. В рамките на една година баба Нина стана пълноправен член на семейството ни; Николай я наричаше баба, ходеха заедно на разходки, а тя го водеше на клубове. Бяхме приятно изненадани, когато синът ни се изправи на крака, и всичко това беше благодарение на баба Нина, тя работеше с него всеки ден, мотивираше го. Изминаха две години от първата ни среща, децата на Нина няколко пъти идваха при нас и се извиняваха на майка си. Тя им прости, но не пожела да се върне, като каза, че сега ние сме нейното семейство.
