– Желязната рокля на Юлия. И почисти ушите на Саша. И не забравяй да вземеш пари за автобусния билет. Ще се справиш. Ти си умен човек – чувам тих мъжки глас от края на микробуса “Киев-Полтава”. На сутринта напускаме столицата в група.
Връщаме се след футболния мач Украйна-Испания. Уморени сме. Мачът приключи късно и нашият отбор загуби. Съпругът ми получава поредното обаждане откъм гърба ми. “Роклята ми е розова, палките са в нощното шкафче, а парите са под възглавницата.
Побързай, защото ще закъснееш за училище. Не ми стига, че се притеснявам и без да ми вика класният ръководител. “Оленка, обади ми се след първия урок – закача се тя. Час по-късно, през съня си, чувам: “Как така нямаше автобус? Обади се в училището, признай, че не си успяла. Остани вкъщи. Пусни водата. Ще се върна вкъщи и ще сготвим борш. Не, няма да ти крещя” – сдържа гласа си той. В Пирятин шофьорът ни дава 15 минути. Мъжът с телефона не излиза. Чуваме разговора му откъм улицата.
– Няма ли месо? Не се притеснявайте, аз ще го купя. Не, трудно ми е да кажа. Ще бъда там след час и половина. Мъж слиза от автобуса на автогарата в Хорол. Той се подпира на бастун. Забелязваме, че той няма крак до коляното. Три деца го прегръщат на вратата. Продавачката в павилиона прави кафе и ни казва, че е военна. Той погребва децата сам. Жена му го е напуснала.
Всяка седмица ходи в болницата в Киев. Най-голямата дъщеря, 15-годишната Олена, е на държавна издръжка. Шофьорът на микробуса ги настига и слага в джоба на Олена 100 гривни – цената на билета. Моят приятел слага на врата на мъжа футболен шал с надпис “Украйна”. Той смутено благодари. Той и децата му се отправят към хранителния магазин и излизат с месо.
