Неотдавна забелязах, че в двора ни се появи момиче с тесни очи. Веднага ми стана ясно, че не е оттук и не прилича на нас. Но аз бях по-привлечен от нея, защото беше загадъчна. Момичето не говореше с никого, ходеше с наведена глава, не гледаше никого в очите.
Освен това имаше малко бебе. Разхождаше се с детска количка в градината близо до нашата къща. Когато хората се опитваха да ѝ помогнат да влачи количката по бордюрите, тя рязко отказваше и правеше всичко сама.
Веднъж се опитах да я попитам нещо в асансьора, но тя или не ме чу, или се страхуваше от мен. Но веднъж все пак успях да разбера нещо за нея. Излизаше от магазина, буташе количка с едната ръка, а в другата държеше торба с памперси и не знаеше какво да прави с втората торба. Затичах се да ѝ помогна. Така разбрах, че момичето се казва Амина. Тя беше от далечна страна, където е прието да се почитат и уважават само мъжете, жените не се броят, те са по-скоро слуги.
Съпругът ѝ изхвърлил Амина от къщата, но тя не могла да се върне при родителите си с детето си – това било голям срам. Трябваше да дойде при брат си, който живее в нашата сграда. Но ако трябва да съм честна, никога не съм виждала брат ѝ.
Братът работи по цял ден на строежа, а Амина няма какво да прави, освен да се справя с домакинството и да отглежда детето си. -Майка ми казваше, че трябва да живея само за него и за него. Трябва да забравя за себе си. Преди си мислех, че става въпрос за съпруга ми, но сега осъзнавам, че в моя случай става въпрос за сина ми. Не мога да разбера смисъла на живота на Амина “да живее за съпруга си”, но изглежда, че именно това ѝ помага да живее като цяло.
