Преди десет години се омъжих. Съпругът ми беше инвалид, но беше почти напълно работоспособен. Но аз по никакъв начин не го обременявах, притеснявах се за него, много го обичах, а след това инвалидността му не се прояви в живота.
То не попречи на щастливия ни брак. По-късно му родих две деца и раждането беше трудно. Децата бяха толкова красиви, приличаха на него. Съпругът ми винаги ми помагаше, а скоро аз дори ходех на работа, когато децата отиваха на градина. Реших да му помагам, не бива само той да се навежда за нас. После се появи третото дете, децата вече бяха започнали училище.
Тези раждания ми струваха почти живота, в резултат на което станах инвалид. Долните ми крайници не издържаха. Мъжът ми остана с мен една година, а после каза, че не му трябва жена инвалид, и отиде при друга жена, като каза: “Не ми трябва такава жена! И изобщо, как ще се грижиш за децата си в това състояние? Те се нуждаят от нормална майка, която може да ходи и да се грижи за тях. Не разваляй психиката на децата, ти остани тук, а ние ще си тръгнем.
Намерих им подходяща майка през това време. И той си тръгна, като взе трите деца. През тази година направих всичко възможно, за да си върна децата.
Изправих се на крака и си намерих работа. Тренирах с най-добрите лекари, това бяха дълги и тежки тренировки. Не си позволявах да лежа и да не правя нищо, исках да живея с децата си и да имам “нормална” майка. Сега имаме съдебно дело и съм сигурна, че ще мога да отнема децата си от него. Нямам нищо против децата да си имат баща, не искам да ограничавам правата му, просто искам да съм близо до децата си. Съпругът ми е мой бивш съпруг и винаги хвърля кал по мен зад гърба ми. Казва, че съм лоша майка, и то развратница. Аз, от своя страна, не съм забравила за децата си, живях и работих само за да бъда и да остана майка за тях.
