След сватбата със съпруга ми решихме да не бързаме с въпроса за децата. Искахме първо да си стъпим на краката, а след това да помислим за дете. Майките ни не приеха особено радушно решението ни. Като цяло те бяха старомодни хора, които не разбираха целия този шум около кариерата. “Сега сме млади, можем да помогнем, но после ще бъде твърде късно. Ще бъдем стари и грохнали.
Самите ние ще се нуждаем от медицински сестри, да не говорим за нас като тях. Но ние бяхме решени. Купихме апартамент, разбира се, с ипотека, но го купихме. Купихме си кола и постигнахме сравнително добри върхове в кариерата си. Пет години и половина след сватбата разбрах, че ще имаме ново попълнение в семейството ни. Бъдещите баби и от двете страни на фамилията бяха щастливи.
Те веднага започнаха да купуват дребни неща за неродения си внук. Отначало бях много доволна. Майка ми и свекърва ми купиха витамини, дрехи за бременни, всякакви удобни възглавници, стелки за обувки, за да не ме боли гърбът. После, когато разбраха пола на бебето, бабите ми купиха всички стоки от рафтовете на детските магазини. В резултат на това се сдобихме с две колички, две креватчета, планини от биберони, дрънкалки и шишета, както и със същия брой играчки.
Те все още чакаха да се произнесем кой е получил най-добрия подарък. А ние просто стояхме там и наблюдавахме случващото се. Съпругът ми и аз не знаехме какво да правим, за да не обидим някого.По-късно разбрахме, че това е невъзможно, и решихме да обидим и двамата. Продадохме две детски легла и колички и си купихме нещо, което ни харесваше повече за тези пари.
Разбира се, те се обидиха, но възмущението им не продължи дълго. Съпругът ми вече се шегуваше, че бабите ще ни отнемат сина и ще го върнат едва пред армията. Честно казано, аз самата се страхувах от тяхната свръхзащита. Но нямаше от какво да се страхувам. Когато бебето се роди, и двете баби изпаднаха в беда. Но не наведнъж. При изписването от болницата всички взеха сина си един от друг.
След това се редуваха да ми се обаждат по няколко пъти на ден, да ми дават съвети, да ме питат дали се справям и т.н. Идваха да видят внука ми 1-2 пъти седмично, но оставаха вкъщи на гости. Бях доволна: те не ме притесняваха, а се опитваха да ми помогнат, а аз исках да прекарвам цялото си време със сина си. После бабите бавно, но сигурно спряха да се обаждат. Е, не му придавахме голямо значение, но това беше грешка.
Когато синът ми навърши една година, реших да изляза от декрецията, но първо трябваше плавно да се върна към социалния живот. Решихме да започнем връщането ми в обществото с пътуване по море. Искахме да оставим сина си при бабите му, защото те се бяха заклели, преди да се роди, че ще бъдат щастливи, ако го оставим при тях. Всъщност бабите просто махнаха с ръка на молбата ни. Едната от тях има болки в гърба, другата – в кръвното налягане, и обратното. Досега майките ни са отговаряли на всичките ни молби по един и същи начин. Не можем да разберем защо са станали толкова далечни от нас, какво е повлияло за това?
