Синът ми приключи разговора по телефона, но очевидно не е прекъснал връзката на мобилния си телефон – и аз чух всичко, което се случваше в апартамента му. Когато чух, че синът ми и снаха ми говорят за мен, спрях да говоря с тях. Но година по-късно синът ми дойде при мен, защото имаше нужда от моята помощ!
Тъжно е, когато децата идват при теб само когато имат нужда от нещо. А когато не се нуждаеха от нищо от мен, те изобщо забравиха за мен. А сега, когато имаха нужда от мен, толкова бързо промених отношението си.” Сега съм на 70 години; единственият ми син, Пьотр, се ожени рано, веднага след като завърши строителния институт. Той се ожени за съученичката си Люба. Тя беше хубаво момиче, но имаше много труден характер. Малко егоистична. За нея нямаше значение кой ѝ помага, защо ѝ помага, единственото, което имаше значение, беше, че тя се справя добре, а за чия сметка се справя добре, за нея нямаше значение.
По онова време съпругът ми заемаше ръководна инженерна длъжност в строителна компания, която изграждаше газопроводи в регионите, и беше много влиятелен човек. Синът ни, от друга страна, не беше особено запален по ученето и просто така завърши института си: “Най-важното е, че е получил дипломата си, а останалото ще последва”.
Ето защо под покровителството на грижовния си баща той беше нает във фирмата отначало като специалист, а година по-късно, когато се ожени, баща му се погрижи да го повиши до ръководител с увеличение на заплатата: “Семейният живот ще изисква повече разходи”. Колкото и да е странно, Люба, съпругата на Петър, не беше работила цяла година преди сватбата – все си търсеше добре платена позиция. Веднага след дипломирането си тя се преместила при Петър в апартамент под наем.
Когато се ожениха, съпругът ми се замисли сериозно и попита сина ми: “А жена ти защо не работи?”. И от добро сърце й помогна да си намери работа в отдел “Договори” като специалист – там работеха предимно жени, беше мъчителна и отговорна работа, но можеш да я научиш. След като работят няколко години след сватбата си, Петро и Люба решават да си купят къща на кредит: “Омръзна ни да живеем в чужди апартаменти!
През последните две години три пъти ни помолиха да се изнесем.” Наели апартамент с две спални – платили първата вноска, а останалите – месечно. Трудовите отношения на работното място изглеждаха стабилни, така че изглеждаше, че ще могат да се справят с плащанията. Освен това аз платих почти половината от първоначалната вноска от личните си спестявания и дадох на снаха си известна сума пари: “Ето, Люба, за всеки случай, ако плащанията закъснеят.”
Тя се усмихна, но все пак взе парите: “Благодаря ти, разбира се, леля Таня, но ние с Петър работим и можем сами да се справим с такива въпроси”. Но щом излязох през вратата, Люба веднага каза, че заради тези пари тя и синът ѝ щели да отидат в чужбина на море. Синът не възрази. отидоха, почиваха си и пропиляха парите. Те никога не бяха умеели да пестят пари – нито Петро, нито жена му. Едва преживях всичко това. Петро също се притесняваше, но не заради баща си, а защото беше загубил покровителството си в работата. А снаха ми изобщо не дойде да ни подкрепи, като каза, че е болна.
След такова събитие здравето ми е разклатено, затова мисля, че трябва да се прегледам. Преди съпругът ми ме водеше в клиниката, но сега на кого мога да разчитам? Обадих му се: “Сине, не мога да отида сама до клиниката, ела и ми помогни – просто ще отидем пеша дотам”. Синът ми дойде веднъж, макар и неохотно, и ми помогна да ходя. В клиниката ми определиха друг час за следващия месец. Отново казах на сина си предварително за срещата, но този път той отказа: “Не мога, мамо, трябва да работя до късно този ден.” Приключих разговора по телефона, но явно не съм прекъснала връзката на мобилния си телефон и чувах всичко, което се случваше в апартамента на сина ми:
“Е, повярва ли ти?” – попита снаха ми. “Мисля, че да – отговори неуверено синът ми, – не е много хубаво да лъжеш така, но не искам да ходя там, уморен съм, предпочитам да си легна вкъщи и да гледам филм.
– И защо й протягаш ръка – подкрепи сина си съпругата му, – тя сигурно сама има пари, а теб те притеснява, като не разбира, че работим и се уморяваме! Ние сами се грижим за себе си, никой не ни помага! Тя сама ще ходи до поликлиниката, изглежда здрава… “Никой не ти помага… Кой те е наел за тази работа?” Не мога да ви опиша колко огорчена бях тогава. Имах пари, но те бяха в спестовна сметка, но не исках да ги пипам повече, а и нямаше кого да помоля, освен да наема медицинска сестра, която да ходи в клиниката. Лекувах се шест месеца и здравето ми сякаш се подобри. И оттогава не съм разговаряла със сина и снаха си, не са ми се обаждали, а аз не исках да ги безпокоя отново.
Точно година по-късно те самите ме притесниха. Компанията, в която работеха, беше в процес на оптимизация, точно когато настъпи кризата. И тъй като нито Пьотр, нито Люба бяха професионално ценни, ги помолиха да напуснат първи. Нямаше кой друг да им каже добра дума. Получиха си заплатата, но не си намериха работа. Тогава от банката започнали да се обаждат: “Кога ще платим?”.
Петър си намери някаква невзрачна работа като специалист по въвеждане на данни в някакво бюро – по цял ден седи и по цял ден въвежда информация в компютъра, само си разваля очите, а заплатата е толкова малка, че не е достатъчна. Изслушах го и казах: “Нека жена ти дойде, аз ще помисля за това.” Снаха ми пристигна, цялата облечена, и почти от прага каза: “Искаме поне 50 хиляди, ще ги изплатим за три месеца. Петро ми каза да ги взема от вас”.
Погледнах я право в очите и казах: “Изглежда, че се грижиш за себе си. Доколкото знам, никой не ти помага.” Снаха ми не разбра намека, хъмкаше, обърна се и си тръгна. И точно след три дни тя отново дотича, но беше съвсем различна – мила, добра. Оказа се, че призовката е дошла от съда за събиране на просрочен заем. Така че неблагодарната снаха променила отношението си: “Съжалявам, Татяна Василиевна, че тогава не ти помогнахме с клиниката и не се поинтересувахме от здравето ти. И аз, и синът ти сгрешихме. Това няма да се повтори в бъдеще”.
Тогава помогнах с пари: изтеглих почти всички пари, които бях спестил за себе си. Но това беше за собствения ми син. Снаха ми си намери работа като чиновничка в някакво бюро. Сега живеят скромно, не им стигат парите за нищо, само за изплащане на кредита. Но промениха отношението си към мен – обаждат ми се, питат за здравето ми и идват да ми помагат. Ето как ги е научил животът. И аз нямам нищо против тях.
