– “Свекърва ми сигурно вече е изпекла пайове”, каза съпругът ми в събота сутринта. До къщата на майка ми се стига за около четиридесет минути. Вдигнах телефона. “Трябва да се обадя, за да я предупредя.” “Мамо, здравей. Стас искаше твоите пайове… Те дори няма да си тръгнат? Защо не ми каза по-рано? Ние си тръгваме. По-малката сестра на мама, леля Галя, явно е прекалила с гостоприемството си. А ако беше сама, щеше да доведе съпруга си и внуците със себе си. Две момчета се учат на разстояние. Леля ми е ужасна дама. Антитеза на майка ми. Тя спи до обяд и не иска да готви нищо. Живее при майка ми и не се оплаква, живее с всичко наготово. И то безплатно.
Когато пристигнахме, майка ми вече беше сложила масата. Леля Галя и съпругът ѝ тъкмо бяха успели да се събудят. Когато ни видяха на масата, се изненадаха. “Защо не ни предупреди, племеннице?” – попита леля ми. “Казах на майка ми сутринта.
А на нас ни казаха едва вчера, че преминаваме към дистанционно обучение. Със съпруга ми имаме един компютър тук и той е достатъчен за двама ни.” – Няма да отидете за един ден? – Мисля, че не мога да кажа със сигурност. Планираме един месец, а после ще видим – излъгах аз. Съпругът ми мълчаливо изяде пирожките си. – Кога внуците ми ще тръгнат на училище?
– Това е моят компютър. Платих пари за него. Съпругът ми и аз ще го използваме. А вие вероятно имате свой собствен вкъщи. Когато съпругът ми се нахрани, казах на майка ми, умишлено силно, за да могат всички да чуят: “Мамо, аз ще измия чиниите. И когато всичко тук е заето, вечерта ще се върнем у нас. Ще взема само компютъра си с мен
. Той ни е нужен за работа. Гостите чуха. Те се развълнуваха. “Най-сетне си тръгваме – каза майка ми, като ги изпроводи. – Казвах ѝ отново и отново, че ще останем у тях. Нямаше смисъл… Същата вечер се прибрахме вкъщи. Без компютър, разбира се… И отвреме навреме съпругът ми поиска пирожките на свекърва ми.
