Към касата се приближи възрастна дама със стоки в количка. Тя приличаше на село. Продавачката провери стоката, сложи я в торбичка и обяви сумата: – Това ще бъдат две хиляди триста и четиридесет. “Тук не може да се плаща по телефона – каза касиерката – Защо дори в нашия селски магазин може, а в столичния супермаркет не? Плащате или с карта, или в брой.” – Каменната епоха, – измърмори старицата и посегна към портфейла си за пластмасова карта. Извади я и я постави в терминала за разплащане. “Поставете я отново”, изиска касиерката, след което извика на колежката си: “Анка, провери връзката с банката!” “Няма интернет!”, изкрещя касиерката на име Анка.
– Как?! В столицата няма интернет? Не можеш да говориш сериозно! “Откога вашата колиба е тук?” – ядоса се старицата. “Ще трябва да платите в брой – каза касиерката.
Старицата прокле столицата, този супермаркет и хората от ИТ отдела, но все пак бръкна в портфейла си и извади стодоларова банкнота. “Шегувате ли се? Дайте ми правилните пари!” – поиска касиерката. “Какво лошо има в това?” – изненада се старицата. “Ние продаваме само парите на нашата държава. Не приемаме чуждестранна валута!” – каза важно касиерката.
– “Нашата държава плаща пенсията ми на моята карта. Вие нямате достъп до интернет. Не знам как ще платя с моята карта! “Платете или върнете стоката.” – Тя просто избяга. Дойдох от моето село, за да купя тези неща! Ако ги имахме тук, нямаше да дойда в наводнения ви магазин. “Вземете доларите!” – “Бабо, дай да ти ги сменя – каза на бабата човекът зад нея. Давай, сменяй ги. – А по какъв курс ще ги сменяме? – По курса на банката, разбира се. Да проверим на сайта им – каза тя и извади смартфона си. Интернет е онлайн!” – извика Анка от другата каса… Всички хора, които стояха на опашката, гледаха възрастната дама с възхищение.
