Преди няколко дни Маруся навърши 13 години. Но тя остана съвсем сама. Никой от съседите не искаше да приюти момиче, което вече беше доста възрастно. Всички клатеха глави, съчувстваха на момичето, даваха ѝ шоколад, но не искаха да я приемат. Сестрата на мама, леля Марина, каза, че самата тя имала две отрочета и не можела да си позволи трето. Пралеля ѝ Люба, която тя и родителите ѝ посещавали и винаги помагали с каквото могат, също не приела момичето. Тя не обясни защо. Братът на татко живееше на север и вероятно не знаеше, че брат му е заминал. Маруся била доведена в сиропиталището. В стаята с нея имало три момичета, две на същата възраст като нея и едно момиче с две години по-голямо, но й обяснили, че по-голямото момиче скоро ще бъде преместено в друга стая. Новите приятелки взеха Маруся, за да ѝ покажат къде е трапезарията, къде е салонът, къде е библиотеката. Те не попитаха къде са родителите ѝ и това беше добре, защото Маруся не беше готова да отговори на този въпрос. Всеки път устата ѝ предателски се свиваше, гласът ѝ започваше да трепери, а от очите ѝ се стичаха сълзи.
Малко по-късно дойде учителката Инна Ивановна и заведе момичето в трапезарията, тъй като обядът вече беше минал и тя беше гладна. Мина месец, Маруся свикна с рутината в приюта, дори започна да я харесва и понякога ѝ позволяваха да се разхожда сама из града. Нощем Маруся започна да заспива и почти спря да плаче във възглавницата си за мама и татко. Един ден по-големите момичета започнаха да ѝ се подиграват. – Много пъти си била изоставяна, защото си грозна, а?
Късно вечерта в стаята на Маруся дойдоха същите момичета, които ѝ се присмиваха. “Прости ни, ние само се шегувахме, не мислехме, че ще бъдеш такава”, каза виновно едното от тях. “Всичко е наред”, прошепна Маруся. “Как се казваш?”, попита другото момиче. “Маруся.” “Ще ни простиш ли?”, отговори Маруся. Наистина не искахме да те нараним толкова много, не знаехме за родителите ти, просто викахме”, каза първото момиче. Прощавам ви – отвърна Маруся. Три дни по-късно Маруся се почувствала по-добре и ѝ било позволено да стане от леглото. Тя веднага отиде в библиотеката, за да седне там и да прочете една книга. По същото време влязло момичето, което дошло да се извини. Здравей, имам изненада за теб – казала тя. “Каква е тя?” – попитала Маруся. “Видях в личното ти досие, че имаш чичо и неговия адрес. С момичетата му написахме писмо и той отговори, че не знае за трагедията с брат ти и че ще дойде да те вземе от болницата веднага щом може.” – Наистина?
Чичо Миша ще дойде да ме вземе?” Маруся беше развълнувана. “Да!” – усмихна й се момичето. Сега дните на Маруся бяха озарени от очакването за пристигането на чичо ѝ. Един ден, след закуска, учителката влезе в стаята и каза: “Маруся, имаш гост.” “Кой?” “Ела и виж сама!” Учителката не разкри тайната. Маруся отдалеч разпознала любимия си чичо. Тя хвърли ръце около врата му и извика: “Миша!” Той прегърнал момичето, притиснал я до себе си, а после я откъснал. “Колко голяма си станала, Марушка!” – казал той възторжено, – “бягай, събирай си нещата, ще дойдеш с мен. М
