Стефка не спа цяла нощ.
Лежеше в старото легло, завита с вълненото одеяло, което сама си беше изплела преди десетилетия. В тавана — петна от влага. В гърдите — тежест, която не можеше да изкашля.
Не беше гняв. Не беше обида.
Беше умора. Дълбока, напластена умора от мълчание и преглътнато достойнство.
Спомни си как носеше Малин на ръце до болницата, когато беше с 40 градуса температура и нямаше пари за такси.
Как шиеше панталони от стари пердета, за да не ходи със скъсани на училище.
Как продаваше буркани със зимнина, за да му купи нови маратонки.
Как му беше майка и баща, лекар и учител, всичко в едно.
А сега — „Сега не мога“.
На сутринта Стефка стана.
Изми си лицето със студена вода. Сложи си чиста забрадка, старото палто и едни износени обувки, които вече я стискаха.
Взе малка чанта.
И излезе.
Не беше стъпвала пред вратата на сина си от повече от две години.
Невястата ѝ, Ваня, я гледаше като бреме. Казваше, че „все се меси“. А тя само питаше:
„Яде ли, добре ли е, щастлив ли е?“
Сега стоеше пред входа. Натисна звънеца.
Отвори именно Ваня. Когато видя Стефка, лицето ѝ застина.
— Госпожо Стефке?…
— Добър ден. Само за минутка.
— Малин не е вкъщи.
— Не съм дошла само за него. Идвам при вас двамата.
— Вижте… не е най-удобният момент… — прошепна Ваня, притеснена.
— Слушай ме, дете, — каза Стефка спокойно, но категорично. — Няма да искам. Няма да се моля. Само ще кажа това, което толкова време стисках.
Пристъпи една крачка напред. Ваня отстъпи.
— Сама отгледах Малин. Без помощ, без мъже, без жалби. Мислех, че един ден ще стане мъж, който ще уважава. Не богат. Не велик. А просто човек с памет.
— Не сме знаели, че ви е толкова тежко… — промълви Ваня.
— Защото не попитахте.
Стефка изправи рамене.
— Няма да звъня повече. Няма да чакам.
Ако съм ви тежест — добре. Но тогава, като дойде вашият ред да имате нужда… не ме търсете.
Старостта не е боклук. Тя е достойнство.
Обърна се. И си тръгна.
Бавно. Но с вдигната глава.
На пейката пред блока седеше баба Лиляна.
— Стефке, къде така рано?
— До магазина. Да си купя хляб.
— Пари имаш ли?
— Имам глас. И гордост.
Вечерта си свари супа от картоф и лук.
Яде я на тишина. И за пръв път отдавна — не се чувстваше гладна.
След три дни Малин ѝ се обади.
Стефка не вдигна телефона.
