Думите на Мишо не излизаха от главата на Елица.
„А някой от лекарите… виждал ли го е наистина?“
Тя потръпна.
Изведнъж осъзна: тя самата не беше го придружавала нито веднъж. Винаги свекърва ѝ го караше. Тя носеше документите. Тя „превеждаше“ казаното от докторите. Тя решаваше.
На следващия ден Елица не отиде на работа. Не каза нищо. Просто взе автобус за вилата.
Къщата я посрещна в тишина.
Нито шум от телевизор, нито стъпки, нито глас.
– Косьо? – повика. – Аз съм… тук съм.
Никой не отговори.
Стаята, където мъжът ѝ лежеше, беше празна.
Нямаше легло. Нямаше лекарства. Нямаше и негови дрехи.
В кухнята – две чаши с недопито вино, чинии със следи от вечеря.
На облегалката на стола – дамски шал. Неин не беше.
Елица се изкачи бавно по стълбите.
И тогава го чу.
Женски смях.
И познатият глас на Костадин – бодър, жив:
– Ти каза, че няма да идва!
– Откъде да знам?! – отговори рязко свекърва ѝ. – Казах ѝ хиляда пъти: ходи на работа, не го притеснявай. Ама не! Тая се довлачи! Поне парите да е донесла…
Елица отвори вратата.
Костадин застина.
До него – полугола жена, опитваща се да се прикрие с чаршаф.
Свекърва ѝ – в средата на стаята, с ръце на кръста, без капка срам.
– Какво правиш тук?! – извика. – Нали каза, че няма да идваш?!
Елица не плака. Не крещя. Не се срина.
Само ги погледна.
Като човек, който изведнъж е прогледнал след дълга нощ.
– Такава ли е болестта ти, Косьо? Лежиш с любовница, а майка ти брои парите ми? А аз… наивната…
Свекърва ѝ опита да се оправдае:
– Елица, миличка… трудно щеше да ти бъде. А така – по-лесно за всички…
Елица кимна.
– Благодаря. Най-накрая наистина ми отворихте очите. По-добре късно, отколкото никога.
Обърна се и тръгна.
Без да се обръща назад.
За първи път в живота си.
След седмица си нае малък апартамент.
Без снимки. Без завеси. Без илюзии.
Един ден приятелка я попита:
– Значи… сама ли остана?
Елица се усмихна:
– Не. Сега съм със себе си. А това е съвсем друго.
