— Хайде, събирай се, отиваме при мама.
Виталик вече изваждаше куфара. Алиса не особено обичаше да ходи при майката на съпруга си. Сега ще дойдат и ще започне. Както обикновено. Те са женени вече 7 години, а деца все още нямат. Макар че това нейна ли е вината? Тя отдавна иска деца. А Виталик… Все „после, после“. То кариера, то ремонт, то кола. Сега пък вила. Сякаш с дете няма да има нужда от вила. Напротив!
Алиса въздъхна и започна неохотно да слага вещите си в чантата. Цяла вечер ще седят на масата. Свекървата ще я разпитва за работата, за плановете за почивка. А после ще започнат намеците. Алиса ги знаеше наизуст.
— Маринка вече има две деца. А Светка чака момче.
И въздишка така многозначителна.
А тя, Алиса, какво ще направи? Но, разбира се, виновна е именно тя. Необичаният син на Авдотья Ярославна.
В колата Виталик включи радиото, а Алиса загледа през прозореца. Тя все мислеше, че трябва да поговори сериозно с Виталик. Още днес. Стига вече с тези извинения. Тя вече е на трийсет години, не е момиченце.
Майката на Виталик ги посрещна както обикновено. Всичко беше както винаги. Само котката беше нова, руса и пухкава. А те дори не си имаха хомче!
— Алисочка, влизай, влизай, мила! — Авдотя Ярославна се разтопи в усмивка
Алиса изтръгна от себе си ответна усмивка.
— Мамо, а баща ми къде е? — Виталик вече се беше развалил на дивана. Включи телевизора.
— На вилата, картофите окопава. Утре ще се върне. А ти защо се разтегна веднага? Помогни на Алиса да разреди нещата!
Да, мамо, уморен съм, — и гримаса каква. — Цял път зад волана.
Авдотья Ярославна само въздъхна и отиде в кухнята, Алиса я последва.
Какъв красив котарак имате! — похвали Алиса, за да разреди напрежението.
— Да, намери си го. Ръждик се казва. Лов на мишки — първата му работа!
За чай Авдотья Ярославна започна да разпитва за работата. А после, както по сценарий, започна обичайния си разговор. Алиса само махаше с ръка и мълчаливо пиеше чай. Виталик шумно чавкаше на дивана. Гледа футбол. И защо, питам се, изобщо са дошли? У дома не може ли да гледа футбол?
— А вие все така, — продължи Авдотья Ярославна. — И на вас вече трябва. Искате внуци.
Алиса стисна зъби. Ето, започна се.
— Мамо — обади се Виталик от дивана, без да откъсва поглед от екрана, — вече сто пъти го обсъждахме. Всичко с времето си.
— Какво време, Виталик? — Авдотья Ярославна повиши глас. — Вече сте на трийсет години!
— Мамо! — Виталик стана от дивана и изключи телевизора. — Ние сами ще се оправим. Не сме малки.
Алиса ги гледаше, а вътре всичко кипеше. Ето, пак! Винаги са така. А тя какво да прави? Да седи и да мълчи? Явно.
— Хайде, стига вече — Алиса се опита да успокои обстановката. — Всичко ще се оправи.
— А годините минават — Авдотья Ярославна стисна устни.
— Мамо, стига вече! — Виталик повиши глас. — Дойдохме да си починем, а не да слушаме нотации.
Той отново включи телевизора на максимална сила. Алиса въздъхна тежко. Вечерта беше провалена. Тя стана и започна да събира от масата.
— Помогни й, защо си се разтегнал? — Авдотья Ярославна погледна укорително сина си.
Виталик промърмори нещо неразбираемо и неохотно стана от дивана. Остатъкът от вечерта премина в тежка тишина. Легнаха си късно. Алиса се въртеше, не можеше да заспи. Мислите се въртяха в главата й. Нападна я някаква меланхолия. Виталик спеше, разпрострял се по цялото легло. Хъркаше шумно. Алиса тихо въздъхна и затвори очи.
Събуди се от студа. Прозорецът беше отворен. Алиса го затвори. А Виталик беше отишъл някъде. Алиса погледна часовника – беше половина седем. Какво ли прави? Стана, нахлупи халата си и отиде в кухнята.
И тогава чу гласове. Алиса искаше да влезе в кухнята, но я насторожи това, как Виталик и Авдотья Ярославна разговаряха. Виталик седеше на масата, разтегнат, както обикновено. С едната ръка държеше чаша с недопита чай, а с другата се чешеше по тила. Авдотья Ярославна стоеше срещу него.
— Докога ще продължаваш така, Виталик? Целият си живот ли ще живееш така? Виж я каква стана. Винаги е мрачна, недоволна от всичко. Не може да се търпи! И какво? Продължаваш да се влачиш? Ти си мъж, ти решаваш.
Виталик само сви рамене и промърмори:
— Мамо, казах ти. Трябва да издържим още малко. Нека вземе кредит за кола, а после ще видим. И изобщо, нека си тръгне. Не искам скандали.
Алиса изтръпна. Тя се вкопчи в касата на вратата. А да не падне. Не можеше да повярва, че съпругът й говори така. И то толкова обикновено, сякаш обсъжда времето навън.
— Точно така, — продължи Авдотя Ярославна. — От самото начало ти казах, че тя не е за теб. Аз виждам: нито домакиня, нито семейство, нищо. Душата ми вече не е на мястото си! Ти зависиш от парите й, а тя мисли, че всичко е от любов. Смешно. И да живееш с нея в една къща — това е мъка, разбирам те.
— Да, мамо. Ще се оправя някак си — отвърна Виталик. — Още няколко месеца и всичко ще е наред. Трябва само да изберем подходящ момент. Не искам скандали.
— Кажи й да се върне при своите.
Нека те там да се разправят с нея. А ние тук ще започнем нов живот. Знаеш ли, дори ще ми е по-леко да дишам, когато се разделите
Алиса вече не чуваше останалото. Сърцето й туптеше. Значи така! Той я търпи? Чака да „си тръгне сама“? Краката на Алиса се подкосиха. Но тя се принуди да се изправи.
Значи, ето какво става. Затова не е искал деца… Разбира се. Защо му са му деца, ако му трябват само парите й.
Да, Алиса винаги е имала достатъчно пари. Работата й беше доста прилична. Само че тя винаги е мислила, че това не е важно в една връзка. Не искаше да бъде такава жена, която се срамува да направи подарък на мъжа си.
И сега си спомни колко много е направила за Виталик.
Тя плати на Виталик курсове за повишаване на квалификацията, когато той искаше да смени работа. Това струваше доста пари. Но тя беше щастлива да помогне на съпруга си. Кариерно развитие и така нататък. Да и когато ходеха на почивка, винаги само тя правеше всичко. А Виталик все казваше, че е скъпо.
Сега Алиса си спомняше и разбираше, че това сякаш е било направено с намеци. Сякаш той се оплакваше, че не може да си купи особено скъпо ястие. Казваше, че не печели толкова, колкото Алиса. Не е по джоба му. А Алиса винаги беше готова да зарадва любимия си.
Дори ремонт в апартамента започнаха преди шест месеца. И плащаше основно тя. Виталик все мърмореше, че можеше и по-просто. А тя искаше да имат красив, уютен дом.
А колата? Алиса се разтрепери.
Спомни си как избираха кола. Виталик дълго не се решаваше, казваше, че е прекалено скъпо. А тя каза, че ще помогне. И ще вземе кредит. Благо, че досега не се стигна дотам. И колко много дребни неща. Нов телефон за рождения ден. Скъп часовник за годишнината от сватбата. Постоянни ходене по ресторанти за нейна сметка…
Гърлото й се стегна. Тя правеше всичко това от чисто сърце. А се оказа, че Виталик просто беше решил да живее за нейна сметка.
Алиса мълчаливо се обърна и отиде в спалнята. Сълзи замъглиха очите й. Тя упорито мигаше, за да не им позволи да се излеят. Вътре всичко кипеше. Ръцете й трепереха, когато отвори куфара. Механично сгъваше дрехите, почти без да ги поглежда. Небрежно ги натъпкваше в куфара. Все едно дали ще се смачкат или не. Искаше само едно – да излезе по-бързо от този дом
. Свали от пръста си пръстена, който Виталик й беше подарил за сватбата, и го остави на нощното шкафче. Нека си остане.
Нямаше нужда от тази фалшива дрънкулка.
Изкара куфара в коридора и Алиса облече якето си. Авдотья Ярославна излезе от кухнята с поднос в ръце. Като видя Алиса с куфара, тя замръзна на място.
— Къде отиваш? — попита тя, и в гласа й прозвуча не учудване, а по-скоро злорадство.
Алиса погледна свекърва си с празен поглед.
— У дома — отговори кратко тя.
Авдотья Ярославна сложи подноса на масата.
— Току-що пристигна!
— Виталик ще се оправи. Кажете му, че съм си тръгнала.
Отвори вратата и излезе на улицата. Свежият сутрешен въздух обгърна лицето й с прохлада. Алиса вдъхна дълбоко. Повика такси. В колата сълзите най-накрая избликнаха.
Алиса плачеше безшумно.
Шофьорът я поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но не питаше нищо. Когато таксито спря пред къщата, Алиса почувства, че е напълно празна. Излезе от колата, плати на шофьора и се затътри към входа.
На следващия ден подаде молба за развод. Боли ли? Да. Обидно ли е? Да. Но тя не се е намерила на сметището.
Виталик още дълго й се обаждаше, молеше я. Оправдаваше се. Тя може би би му повярвала. Ако не беше чула всичко с ушите си. Но не. Мъже има много, ще си намери друг. С когото ще създаде нормално семейство. Но няма да издържа никого повече.
