Живея и работя в Италия от 16 години.
Всяка година летя обратно вкъщи. Най-често през пролетта, на дати, близки до рождения ми ден, за да събера цялото си семейство. Летях до Украйна с Лука, моя съпруг, с когото сме заедно от пет години. Имам голямо семейство в Украйна: Имам две дъщери, един син, всеки от които има свое семейство, и общо четирима внуци. Не е зле, нали?
Семейният ми живот обаче не беше толкова пъстър, колкото изглежда. Не се озовах в Италия заради добрия си живот. Когато най-малката ми дъщеря беше на 2 години, аз овдовях. Трябваше да работя усилено, за да поддържам трите си деца на повърхността.
Когато най-малката започна да ходи на училище, ги оставих при майка ми и се преместих да работя в Италия. С течение на времето започнах да печеля добри пари и скоро срещнах Лука. През 16-те години, прекарани в Италия, подарих на сина си кола, на най-голямата си дъщеря – апартамент, а най-малката реши да запази собствената си къща. “Ванечка – казах на по-малкия си зет, – не се притеснявай.
Скоро ще построя втори етаж и ти ще имаш двуетажна къща. Е, като я построя… Ще пращам на дъщеря ми пари за ремонт, а зет ми ще прави всичко сам, за да е сигурен в качеството на работата и да спести пари.
Тази година децата просто ме зашеметиха с думите си. Едва бях сложила куфарите си на пода, Ваня дойде при мен и каза, че трябва да препиша къщата си на жена му, тоест на дъщеря ми, още сега. Трябва да сме сигурни, че няма да оставиш къщата на някой друг, защото ние самите сме вложили много енергия и време в тази къща – каза зет ми, – и ни се струва несправедливо: най-големият получава апартамент, синът – кола, а ние – обещания… Бях ужасена. Нима единственото нещо, от което децата ми се нуждаят от мен, са парите? Може би съм ги възпитал погрешно?
