Жената почти бе потънала.
Янко не се замисли. Прехвърли се през перилата на моста и скочи.
Водата го удари като камък. Замръзна му дъхът, но вече плуваше — към нея.
Беше тежка. Дрехите ѝ, коремът, ледът.
Но той я хвана.
И започна да я тегли.
Плъзгаха се до брега с последни сили. Тя едва дишаше. Той се влачеше по снега, без да чувства ръцете си.
В спешния кабинет светлината беше сурова, миришеше на спирт.
Тя лежеше със затворени очи, завита в одеяло.
— Осмия месец — промълви фелдшерът. — Щеше да замине, ако беше останала още пет минути във водата.
Казваше се Кристина. Беше дошла наскоро.
Самотна.
Наела стая в края на селото.
Мъжът ѝ я напуснал веднага след като разбрал, че е бременна.
Нямала роднини. Нямала работа. Само студ и тишина.
Сутринта замръзнал бойлерът. Тръгнала да търси помощ.
На моста се подхлъзнала.
Янко не задаваше въпроси.
Само стоеше.
Разбираше.
Прекалено добре.
На другия ден селото гъмжеше.
— Янко Горанов? Той?!
— Бременна?! От реката?!
— Или е било постановка…
— Или нещо крие…
Но няколко дни по-късно Кристина влезе в магазина, с Янко до нея.
Огледа всички и каза:
— Той ме извади. Нямаше го него — нямаше да ме има и мен.
Никой не отговори.
Янко започна да ѝ носи дърва.
После поправи печката.
После покри навеса.
Не искаше нищо в замяна.
Кристина първо се свиваше, като че ли чакаше ритник след всеки жест.
После — го посрещна с чай.
После — просто го изчака.
И една нощ, болките започнаха. Внезапно.
Тя нямаше кого да повика.
Янко я закара до болницата.
Стоя пред родилната зала, стиснал шапката в ръце.
— Момче — каза акушерката по-късно. — Здраво. Силен.
Кристина го прегърна и прошепна:
— Ще се казва Христо Янков.
— Сигурна ли си?
— Ако не бях паднала — нямаше да те срещна.
Пролетта дойде със градина и с работа.
Янко започна в склада за дървен материал.
Ставаше рано, правеше чай, целуваше челото на детето.
Селото не забрави.
Но започна да поздравява.
Първо с кимване. После с „Добро утро“.
В началото на лятото на вратата им се появи табелка.
Стара дъсчица, боядисана с бяло.
Пишеше:
Семейство Горанови.
Малко накриво.
Но на място.
Като всичко, което бяха изградили — тихо, с ръце, от нулата.
