Марина влезе в къщата и, оставяйки тежките торби с покупки в кухнята, чу звуци, идващи от стаята.
Не беше нужно да е пророчица, за да разбере: Виталий отново е погълнат от компютърната игра.
— Пак ли тази игра с танкове? — недоволно възкликна тя, като видя познатия образ на екрана на лаптопа.
— Аха, не ме разсейвай — измърмори той, без да откъсва очи от монитора.
Марина, изтощена след дългия работен ден, започна да разпределя покупките. Главата я болеше ужасно, искаше ѝ се само да легне и да забрави за всичко.
Междувременно Виталий надникна в кухнята, потри корема си и попита:
— Ще ме нахраниш ли?
— Разбира се, но малко по-късно. Трябва първо да сготвя — отвърна тя, опитвайки се да скрие умората си.
— Между другото, майка ми се обади. В събота ни чака на юбилея. Не забравяй да купиш подарък — каза той и се върна в стаята при лаптопа, след като отхапа парче салам.
Марина само въздъхна тежко. Перспективата да се срещне със свекърва си я изпълваше с тъга. От самото начало отношението ѝ към нея беше студено.
Свекървата постоянно я критикуваше, смятайки я за недостойна за сина си.
Марина се беше опитала да спечели благоразположението ѝ, но бързо разбра, че е безполезно. Сега се виждаха само по празници.
Докато на печката вреше и се пържеше вечерята, Марина излезе да провери животните си. Имаше кокошки, гъски и зайци, за които се грижеше сама.
Виталий не ѝ помагаше, но с удоволствие ядеше домашната храна. Тя правеше всичко заради него.
Когато се върна вкъщи, видя как Виталий с доволно изражение дояжда последната кюфте.
— Заради това те обичам, Мариш! Страхотна домакиня си! — възкликна той с пълна уста.
Тя се усмихна, направи си сандвич, запари чай и седна срещу него.
— Виталий, сериозно искам дете. Пет години сме заедно, а ти все не си готов. Защо? — попита тя.
— Дете?! Марина, едва свързваме двата края. Аз съм без работа, ти сама издържаш всичко. Какво дете? — раздразнено отговори той.
Разговорите за деца ставаха все по-чести. Марина отдавна мечтаеше да стане майка, но Виталий винаги избягваше темата.
— Нали търсиш работа? Щом намериш, всичко ще се оправи. Трябва само да започнем — каза тя с надежда.
— Искам да живея, не да оцелявам! — изкрещя той и излезе от стаята.
Марина се сдържа, но в спалнята си позволи да заплаче. На сутринта трябваше да стане рано — работният ѝ ден започваше рано, тъй като работеше като складов работник в предприятие.
А Виталий остана да играе на компютъра цяла нощ. Марина почти не спа, размишлявайки за брака си.
Обичаше ли Виталий? Да. Но напоследък все по-често усещаше, че той използва чувствата ѝ, прехвърляйки всички грижи върху нея.
Беше станал безинициативен, но Марина все още вярваше: когато намери работа и се появи дете, всичко ще се промени. Макар мечтите ѝ все по-често да се разминаваха с реалността.
Събудена от алармата, Марина видя, че Виталий спи в креслото. Тя тихо го покри с одеяло и се приготви за работа.
В петък вечерта прекара дълго време, избирайки подарък за свекърва си. Знаеше, че тя пак няма да е доволна, но не искаше да отиде с празни ръце.
В събота тръгнаха заедно за празника. Още при влизането в дома Марина усети студения поглед на свекърва си. Явно не я очакваха, а тя самата би предпочела да остане вкъщи. Но Виталий настоя.
На празника бяха сестрата на Виталий с мъжа си и дъщеря им. Марина прекара целия вечер с детето.
На трапезата не я поканиха, никой не ѝ обърна внимание. Отиде да си налее вода и случайно чу разговор.
— Сине, защо си с нея? Казах ти още в началото: тя не е за теб. Селянка! И не си помисляй да имаш дете с нея!
— О, стига, мама. Тя сама го иска… Омръзна ми. И без това наоколо има красиви жени, а тази…
— Ха! Кой ще те вземе без пари и без работа? Тя е готова на всичко. Щом си намеря нормална работа, веднага ще си потърся друга — каза Виталий.
Марина застина. Думите на свекърва ѝ не я изненадаха, но предателството на мъжа ѝ я съсипа.
Мълчаливо излезе в коридора, облече се и си тръгна. Сълзите се лееха. Вървеше без посока, докато не се сблъска с мъж.
— Добре ли сте? — чу познат глас.
Вдигна очи и видя Игор — стар приятел на Виталий. Заговориха се и той ѝ предложи да отидат в кафене — да пийнат чай и да си поговорят. Тя се съгласи.
В уютното кафене, над чаша кафе, си споделяха. Той призна, че не е спрял да мисли за нея. Тя си спомни как някога беше избирала между него и Виталий.
Тогава беше заложила на другия. Игор разказа как заминал за Петербург, отворил бизнес и наскоро се върнал — майка му се разболяла.
Когато видял Марина, не повярвал, че съдбата отново ги е събрала.
Когато я откара у дома, прозорците вече светеха. Влизайки вътре, чу:
— Къде беше? Защо си тръгна без да се сбогуваш?
— С кого да се сбогувам? С тези, които ме презират? С теб, който ме обсъжда зад гърба ми? Прав си, Виталий. Не искам дете от човек, който ме нарича селянка. А аз се стараех за теб! — през сълзи каза тя и си легна в друга стая.
На следващия ден, по време на нощна смяна, колега ѝ съобщи, че домът ѝ гори. Ужасена, тя се втурна натам. Огънят се виждаше отдалеч.
Хората тичаха, чакайки пожарната. Не видя Виталий и се втурна вътре. Последното, което помнеше, беше как върху нея пада горяща греда.
Събуди се в болница. Цялото ѝ тяло я болеше, лицето ѝ беше превързано. Страхуваше се да чуе истината. Усети докосване до ръката си. Това беше Виталий.
— Жива си… — прошепна тя.
— Защо да съм умрял? Аз съм още млад. Но ти… Белег на лицето… Как да те целувам сега? Уф! Айде, оправяй се — каза той и си тръгна.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ и попиваха в бинтовете. След няколко дни той отново дойде, каза няколко думи и изчезна. Марина видя през прозореца как се срещна с друга жена, прегърна я и си тръгна с нея. Беше болно, но вече не се изненадваше.
По-късно лекарят ѝ каза, че белегът може да бъде премахнат. Съвременната пластична хирургия прави чудеса. И добави, че тя е спасена от един човек. Тя тръгна след него.
В интензивното отделение видя Игор. Той я извадил от огъня, но сам пострадал сериозно. Оттогава Марина всеки ден го посещаваше.
Когато той се събуди, ѝ призна, че отдавна искал да я види, но не смеел. А после рискувал живота си, за да я спаси.
След време, в парка, люлеейки количка с малко момиченце, Марина чу познат глас. Пред нея стоеше Виталий — отслабнал и объркан.
— Как си?
— Чудесно. Разхождам се с дъщеря си — отвърна тя, като видя как Игор се приближава с сладолед.
— А белегът? — учудено попита Виталий.
— Любовта прави чудеса — усмихнато каза Марина, прегръщайки Игор. И си тръгнаха, оставяйки Виталий сам, да ги изпраща с поглед.
