— Момиче, може ли да ви помогна? — извика той жената, забелязвайки как тя с труд носи две тежки чанти. — Извинете, че толкова внезапно се приближавам, но изглежда сякаш чантите всеки момент ще изскочат от ръцете ви. Позволете ми да ги понеса.
— Ой, наистина? Сигурни ли сте? Не са ли твърде тежки? — жената се усмихна робко. — Много благодаря.
Мъжът лесно взе чантите, все едно бяха празни, и тръгна напред с широки, уверени крачки. Жената, симпатична и леко пълничка, побърза след него, стараейки се да не изостава.
Заедно изглеждаха почти комично: той — висок, здрав, с размахваща се походка, все едно на парад, а тя — малка, мека, закръглена като прясна ватрушка, с къдрици, които подскачаха при всяка стъпка.
За всеки негов крачка тя трябваше да прави две.
— Моля, малко по-бавно! — задъхана, помоли тя. — Съвсем изостанах.
Той, сякаш се осъзна, се обърна:
— Извинете, замислих се.
— Ако не е тайна, за какво толкова дълбоко мислите? — попита жената, гледайки го внимателно.
Тя се казваше Галина и веднага обърна внимание, че мъжът е облечен не по летен начин — дрехите му бяха износени, на места зашити, той самият изглеждаше изгубен, все едно случайно попаднал в този свят.
Любопитството ѝ не ѝ позволяваше просто да върви мълчаливо до него.
— Ела, разкажи ми какво те накара да си толкова замислен?
— Всичко е за себе си… за живота — въздъхна той.
— Какво не е наред? Трудно ли живееш?
— Не, не точно… — поклати глава. — Просто много мисля.
— А, може би и пиеш? — попита предпазливо.
— Не, какво говориш! Не съм от тези хора.
— Слава богу — облекчено кимна Галя. — Как се казваш? Аз съм Галина, но може просто Галя.
Мъжът се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни или обратно — да забрави нещо важно.
— Казват ми Васко… така ме наричат.
— Наричат те така? А истинското ти име не ти харесва?
— Не става въпрос за това… — свали поглед. — Просто не знам как се казвам наистина.
Галина замръзна изненадано, но бързо се съвзе:
— Значи не помниш?
— Точно така. Имам пробойна в паметта. Намериха ме на пътя, почти жив. Мръсен, синини по тялото, в скъсани дрехи. Лежах като изхвърлено кученце. Някой спря, извика линейка, откараха ме в болница.
— Боже мой… И нищо за себе си не помниш?
— Нито едно споменче. Понякога се появяват някакви образи: лица, стаи, откъслечни разговори, проблясъци светлина… Но всичко е като чужд филм.
— А след болницата какво стана?
— Изпратиха ме в приют. Дадоха ми временно име — Василий. Оттогава живея така. Добре е, че не съм на улицата — имам покрив над главата, храна, работа.
— С какво се занимаваш?
— С каквото се наложи. Помощни работи: хамалин, помощник на пазара, понякога помагам на месаря, чистя. Печеля малко, но стига за живот.
— А преди с какво си се занимавал? Спомняш ли си нещо?
— Нищо. Като че ли съм се родил наново. Трябваше да уча всичко от начало. Не да пълзя, а да живея.
— Трудна съдба имаш, Васьо. Но ако не си се пречупил — значи ще се справиш. Паметта е непредсказуема: днес мълчи, утре изведнъж ще се върне.
— Може би е така…
— Разбира се! Защо да се измъчваш за нещо, което не помниш? Живей сега. А виждам, че си силен, работлив младеж. Искаш ли да намериш работа?
— Много бих искал.
— Тогава тръгвай с мен. Ще поговоря с домакинята. Имаше много задачи в големия ѝ дом. Може да намерим нещо за теб.
— Отлично. Хайде, що стоим?
И само тогава Василий разбра, че вече няколко минути стоят на едно място, привличайки вниманието на минувачите.
— Далеч ли е?
— Не, много близо. Обикновено карам кола, но днес шофьорът е зает — затова тръгнах сама. Поръчали сме пуешко за домакинята.
— А ти каква работа имаш при нея?
— Готвач. Работата не е лесна, но условията са добри. Домакинята е добра, макар и мълчалива. След смъртта на сина и мъжа си се промени много. Но плаща щедро и никого не обижда.
— Ако има такъв дом и прислуга, значи е богата?
— Вероятно. Не е моя работа да броя пари. Аз искам само тенджери и тигани.
Те пристъпиха към големите ковани врати. Зад тях се издигаше двуетажна тухлена къща, потънала в зеленина.
От двете страни на портата цъфтеше жасмин, изпълвайки въздуха със сладък аромат. Василий внезапно спря.
В гърдите му нещо потрепери, сякаш паметта искаше да се пробуди — но веднага изчезна като дим.
— Защо спря? Хайде, не се страхувай.
Влязоха в къщата, преминаха по подредена пътечка и стигнаха до кухнята — просторно, светло и уютно помещение, изпълнено с мирис на домашна храна.
— Ето ни. Това е моят малък свят — тук са моите тенджери и тигани. Влизай, огледай се. Аз ще донеса обяд на домакинята и ще попитам за работа за теб. Ще има с какво да се заемеш.
Василий се огледа. За първи път от дълго време усети странно чувство — топлина, уют и дори някаква познатост.
— Поседни, ще се върна бързо. И яж — сигурно си гладен? — каза Галина с усмивка.
След няколко минути пред него стоеше чиния с топла храна, излъчваща прекрасен аромат.
— Вземи, опитай. Все още е топла. Скоро ще се върна.
— Благодаря… Не знам дори как да благодаря…
— Остави това! — махна с ръка Галя. — Яж.
Василий взе лъжица и опита. Вкусът беше такъв, че затвори очи — домашен, роден, отдавна забравен.
Не можеше да си спомни кога за последно е ял така истински. Това чувство беше почти страшно.
— Римма, може ли? — тихо попита Галина, заглеждайки се в стаята.
Домакинята седеше с стар фотоалбум. Тя често правеше така — сядала и замислено разглеждаше миналото.
До този момент Галя никога не беше виждала какво има вътре — Римма винаги криеше албума от чужди очи.
— Благодаря, Галя, можеш да почиваш… или изчакай, имаш ли нещо?
— Исках… само моля ви, не се сърдете, добре? Имам един познат… Той търси работа. Работлив, млад, не пие. Честна дума!
— Има ли документи?
— Тъй като няма — няма документи. Историята му е сложна. Но човекът е добър, трудолюбив…
Римма помълча малко, после кимна:
— Добре, хайде, покажи ми го.
— Ой, Римма Алексеевна, вие даже не сте яли още! — възкликна Галя.
— После ще ядем. Хайде.
Те се отправиха към кухнята, където още чакаше Василий. Той стоеше до прозореца, замислено гледайки настрани.
— Вася, ела тук, моля — повика Галина.
Мъжът се обърна. В този момент Римма побеля внезапно. Устните й потрепериха, тя пое спазматично въздух и започна бавно да се свлича на пода.
— Римма Алексеевна! Какво ви е?! — изплашено се втурна при нея Галина. — Вася, помогни бързо!
Заедно я настаниха в кресло, дадоха й вода.
— По-добре ли сте? Да извикаме ли лекар?
— Не… лекар не трябва… Как се казваш? — обърна се Римма към мъжа.
— Василий.
— А истинското ти име? Не си ли просто Вася?
— Не помня… Имам пробойна в паметта.
Римма го гледаше дълго, сякаш търсеше нещо дълбоко в него.
— Клим… — накрая прошепна. — Казваш се Клим.
— Какво? Откъде знаете това? Аз самият не помня дори името си…
— Защото аз съм твоята майка. Аз самата ти дадох това име.
Галина застина, поразена. Ръцете ѝ конвулсивно стиснаха престилката, погледът ѝ се стрелкаше между двамата.
— Но вие казахте, че синът ви… — прошепна тя.
— Мислех, че вече го няма — отвърна тихо Римма. — Донеси, моля те, фотоалбума. Той е в горното чекмедже на секцията.
Когато го отвори, гласът ѝ трепна:
— С мъжа ми дълго време не можехме да имаме деца. Мечтаехме за дете, но лекарите само вдигаха рамене. Аз плачех, Олег се ядосваше. Докато баща му — моят свекър Клим — не ни взе при себе си на село. Казваше: „Напуснете това място, тук има само стрес и болници. Живейте сред природата, ще съберете сили.“
Тя прелисти страницата.
— Именно там се случи всичко. Разбрах, че съм бременна. Ти беше нашето чудо. И те кръстих на дядо ти — Клим. Той не доживя да те види, но знаеше, че ще стане прадядо.
Василий слушаше, без да отмества поглед.
— Ти беше добро, спокойно момче. Любимец на учителите, отличник. Обичаше животните, все се въртеше около училищния жив ъгъл. А после…
Римма въздъхна:
— Олег искаше да тръгнеш по неговия път. Да направи от теб „човек с бъдеще“, както казваше той. Аз се опитвах да те защитя, но той беше непреклонен. Ти започна да се съпротивляваш: бягаше от часовете, дързеше на преподавателите, прибираше се в лошо състояние.
Молех те да спреш, да се върнеш към предишния си образ. Но ти не слушаше никого. Един ден се скарахме много сериозно.
Олег каза: „Или ще се стегне, или да си върви и повече да не се връща.“ Тогава се пречупих. А ти тръшна вратата и каза, че повече не ти трябваме.
Три дни по-късно ни съобщиха, че трябва да идентифицираме тяло. Лицето беше неразпознаваемо, но имаше часовник, паспорт, телефон…
Повярвахме. Погребахме. Скоро след това почина и Олег. Сърцето му не издържа…
Сълзи се стичаха по бузите на Римма. Василий гледаше снимката на момче, което му беше до болка познато — като отражение във вода.
В ума му проблясваха откъслечни образи: смях, мирис на дим от огън, топлината на майчините ръце…
— Мамо… — промълви най-накрая той, почти шепнешком.
