Огънят пращеше.
Първо тихо, като че се извинява, че го е нямало, после — по-смело. Топлината пълзеше по пода, стигаше до леглото, където Даниела седеше, свита в старата суитчърка на майка си.
Втора нощ без сън.
Не защото я беше страх. Страхът си беше отишъл още първата нощ.
Сега просто чакаше.
Късно през нощта нещо изскърца.
Дани затаи дъх.
Някой беше в двора.
Но никой не почука.
Мъжка фигура се спря до оградата. Позагледа се към прозореца, но не направи нищо.
Може би съсед. Може би просто минувач.
Той не знаеше, че вътре има дете.
Майка ѝ не беше казала на никого.
Дани си помисли:
Ами ако се е разболяла? Ако някой я е наранил? Ами ако… просто я няма вече?
Сутринта на третия ден беше още по-студено.
Дървата бяха свършили. Къщата — отново ледена.
Момичето навлече всичко, което намери: две блузи, чорапи, шал.
Седна в кухнята до загасналата печка и дълго гледа вратата.
Тогава заговори.
Тихо, сякаш на себе си:
— Мамо, направих всичко, както ми каза. Не отворих. Изядох картофите. Запалих печката. Бях добра, нали?
Гласът ѝ потъна в мълчанието.
Сутринта на четвъртия ден не беше като другите.
Някой чукаше.
— Има ли някой вътре? — мъжки глас, твърд, но не груб.
После — женски, топъл:
— Скъпа, ние сме от социалните. Казаха ни, че тук може да има дете.
Даниела се сви още по-дълбоко под завивката.
Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
— Не се бой. Майка ти е жива. В болница е, но е в безопасност. Теб също няма да те мъмрят. Ние сме тук, за да ти помогнем.
Момичето се надигна, приближи се бавно до вратата и я отвори.
Отвън стоеше мъж с дебело яке и термос в ръка. До него — жена с жилетка и одеяло.
— Ти си Даниела, нали? — попита тя.
Дани кимна.
— Сама ли си била през цялото време?
— Да. Аз запалих печката. Както мама прави.
Мъжът я вдигна на ръце. Леко, сякаш тя беше направена от стъкло.
Жената я зави с одеялото и погали косата ѝ.
— Много си смела. Знаеш ли това?
Даниела прошепна:
— Само исках да е топло. И да си дойде мама.
— Сега ще се погрижим за теб, малката.
И за първи път от четири дни, Даниела вече не се чувстваше сама.
