Асен стоеше пред мен като ученик, хванат в нещо срамно. Виждах как очите му търсят думи — обяснение, извинение, измъкване — но всичко вече беше казано. И чуто.
— Ели, моля те… опитай се да разбереш… — започна той, но аз вдигнах ръка.
— Недей. Моля те. Вече сама си обясних всичко.
Настъпи тишина. Божидар извърна поглед. Гледах Асен и изведнъж осъзнах — той наистина ме обича. Просто не достатъчно. Не достатъчно, за да се изправи срещу баща си. Не достатъчно, за да избере мен, ако цената е удобният живот, служебната кола, стабилната заплата. Обича ме — но не така, както аз него.
— Каза, че ще се справим с всичко — прошепнах. — Че ако сме заедно, ще преминем през всичко.
Асен стисна устни и наведе глава.
— Не знаех, че ще стигне толкова далеч. Заплаши, че ще ме унищожи. И наистина ще го направи, Ели. Има връзки, власт. Ще остана без работа, без дом, без нищо.
— А аз? — попитах. — Помисли ли как се чувства една жена, облечена в булчинска рокля, когато чува, че е “просякиня”? Че няма да има сватба, защото не е от „достатъчно добро семейство“?
Той мълчеше.
— Година и половина живях по гари, докато ме приемат в университета. Работех на две места, за да си платя обучението. Ти го знаеше. Винаги съм била „недостатъчна“, Асен. Но вярвах, че това няма значение.
— Има — прошепна той. — Аз просто… се страхувам.
Кимнах. Това беше всичко. Не предателство. Не злоба. Просто страх. Но страхът беше достатъчен, за да разруши всичко.
Свалих пръстена от ръката си и го оставих на ръба на масата. После — бавно, внимателно, сякаш исках да запазя поне някакъв спомен — свалих воала и го сложих до него. Букетът все още беше в ръцете ми: намачкан, но жив. Като мен. Обърнах се към вратата, но на прага се спрях и се обърнах назад.
— Знаеш ли какво е най-болезнено, Асен? Че в друг ден, при други обстоятелства, може би щях да ти простя. Дори сега, ако просто застанеш до мен — ако ми хванеш ръката и излезеш с мен. Без кола, без пари, без подкрепа. Но няма да го направиш. Защото вече си избрал. И не избра мен.
Излязох бавно, сякаш всяка крачка отнемаше част от миналото ми. На верандата стояха леля Росица и баба, поглеждайки се мълчаливо. Някои от гостите вече усещаха, че нещо не е наред.
Минах покрай всички. Прекосих двора. Излязох през портата. Седнах на бордюра. И за първи път днес — се разплаках.
Божидар ме настигна след минута. Донесе чантата ми — в нея бяха телефонът и паспортът.
— Прости му, ако можеш — каза тихо. — Той е глупак. Но ти… ти си силна. Много силна.
Избърсах сълзите си с опакото на ръката.
— Не искам да бъда силна. Просто исках да бъда обичана. Исках семейство. Исках да вярвам.
Той кимна и седна до мен.
— Значи това не е краят. Просто… не с него.
Седяхме мълчаливо, докато слънцето бавно залязваше зад покрива на къщата, където днес трябваше да бъда чакана. Но не и избрана.
