Цветана стоеше като вкаменена. Погледът ѝ се местеше от лицето на сина ѝ към моето, после към огромния фирмен логотип, който се издигаше над рецепцията. Очите ѝ се присвиха. Беше наясно, че нещо сериозно ѝ се изплъзваше.
– Моля? – гласът ѝ беше пресъхнал. – Какво точно значи това?
Погледнах я спокойно, но твърдо.
– Значи, че не съм просто „жена на директора“. Аз съм директорът, Цветана. Радостина Димова – основател и изпълнителен директор на „Димова Тех“.
Тя се засмя. Рязко. Нервно.
– Това… това е някаква шега, нали? Даниел?
– Не, мамо – отговори той тихо. – Аз съм служител във фирмата на Радостина. И тя не е просто шеф. Тя е визионер, ръководител и най-добрият човек, когото познавам.
Цветана седна. Лицето ѝ стана бледо. Виждаше се, че не знае как да преглътне тази новина. Винаги беше вярвала, че аз съм просто жена, която е имала късмет да „улови“ сина ѝ. А сега цялата картина се разпадаше пред очите ѝ.
– Но ти ми каза, че тя работи за теб! – прошепна тя.
– Казах го, защото се срамувах, че си толкова предубедена – призна Даниел. – Но повече няма да лъжа. Не мога да стоя и да гледам как омаловажаваш Радостина, след като тя е направила толкова много. Не само за себе си. И за мен. За всички ни.
Настъпи неловко мълчание.
Гостите продължиха да пристигат. Колеги, партньори, инвеститори. Поздравяваха ме, ръкуваха се с мен, споменаваха цифри, успехи, договори.
Цветана гледаше всичко това с нови очи. Вече нямаше как да отрече – аз бях сърцето и умът на тази компания. А нейната „обикновена снаха“, която трябвало „да си гледа детето“.
В края на вечерта тя се приближи плахо до мен.
– Радостина… аз… исках да ти кажа…
Погледнах я. Чаках.
– … не съм знаела. И ако съм казала нещо… обидно…
– Казали сте. Много неща – прекъснах я. – Но аз не съм човек, който носи обида. Аз просто помня кой как се е отнесъл с мен.
Тя замълча. После тихо кимна и си тръгна. Без драма. Без последни думи.
А Даниел, който беше стоял до мен през цялото време, прошепна:
– Гордея се с теб. Винаги съм го правил. Но тази вечер… беше невероятна.
Погледнах към екипа си, към офиса, към целия път, който бях извървяла.
– Да, Дани. И това е само началото.
