– Разбира се, Лили. Идвайте. Ще измислим нещо. Децата ще спят в хола, за теб имам легло в спалнята. Колкото трябва – толкова.
Заминахме същата вечер. Не взех всичко – само най-необходимото: документи, топли дрехи, тетрадката с рисунките на децата и онова малко сърце от тапета.
Леля Пенка крещеше след нас по стълбите:
– Да не си посмяла пак да стъпиш тук! Ще видиш ти какво значи неблагодарност!
Но не се обърнах. Вървях с Ани в ръцете, а Виктор и Катя носеха раници. Не страх чувствах, а освобождение.
Нина ни посрещна с отворени обятия. На децата постла в хола, аз получих място в нейната спалня.
— Останете колкото трябва — каза тя. — Тук сте в безопасност.
Започнах отново да давам уроци онлайн. Подавах документи където можех, обикалях квартал след квартал, училище след училище.
И един ден ми се обадиха:
— Госпожо Николова? Вие кандидатствахте при нас като преподавател по български език и литература. Искаме да се срещнем.
След интервюто директорката каза:
— Точно такава учителка ни трябваше.
Започнах с половин щат, после ми дадоха и група за допълнителна подготовка. Заплатата не беше голяма, но беше постоянна.
Нина ми помагаше с децата, докато съм на работа.
Една вечер Виктор ми показа обява:
— Мамо, виж, програмата за социални жилища. Има специален раздел за вдовици с деца.
Попълних всичко. Подадох документи. Два месеца по-късно дойде известие:
— Имате одобрено жилище. Не е голямо — гарсониера в крайната част на града — но е ваше.
Влязох за първи път вътре и застинах. Стените бяха напукани, миришеше на влага, но беше тихо. Никой не викаше. Никой не обвиняваше. Това беше нашето място.
Купихме стари мебели от „ОLX“. Боядисахме стените. Катя рисуваше сърчица и ги лепеше по вратата.
Виктор предложи:
— Мамо, да направим кът за тате? Да сложим негова снимка и… онова сърчице.
Да. Това сърчице. С надписа „Обичам те, Лили“, който Иво беше написал с флумастер върху тапета.
Извадих го от тетрадката. Рамкирах го. Закачих го над бюрото. И се разплаках.
Една вечер, когато четяхме приказки за лека нощ, Ани прошепна:
— Мамо, тук е хубаво. Никой не крещи.
Да. Никой не крещи.
И аз вече не се събуждах с мисълта: „Защо изобщо съм тук?“
Сега знаех. Заради тях. Заради мен самата. Заради любовта, която Иво ни остави. И която никой – нито смъртта, нито омразата, нито леля Пенка – не можа да отнеме.
Шест месеца по-късно Пенка ми се обади.
— Лили… можеш ли да дойдеш? Не съм добре…
Гледах дисплея дълго. Сърцето ми се сви. Но не отговорих. Не още.
Може би някой ден.
Но не сега.
Сега имам дом. Спокойствие. Деца, които се смеят. И живот, който най-сетне е мой.
