Без „Как си?”, без „Как са момичетата?”.
Само едно звучеше ясно — страх.
— Мария… всичко се срина. Останах без нищо. Тя… тя си тръгна.
Тя — любовницата. Младичка, кокетна, весела. Докато имаше пари.
А когато нямаше — изчезна. Като пясък между пръстите.
— Мога ли… да дойда при вас? За малко поне… — каза той.
При нас.
При мен и при дъщерите, които бе оставил с години в тишина.
Които бе забравил дори на рождените им дни.
Които не беше виждал, не защото не можеше, а защото не искаше.
Аз не му отговорих. Просто затворих телефона.
Без вик. Без сълза.
Защото тогава вече знаех — той не принадлежи на този дом.
След седмица се появи.
Сам.
С една износена чанта и спуснати очи.
— Може ли… да остана? — прошепна.
Излязох в двора.
Там стояха дъщерите.
Голямата го гледаше мълчаливо, с твърдо лице.
Малката — с гняв и тъга, смесени в едно.
— Тате… помниш ли кога последно ни прегърна?
Той не отговори.
Остана три дни.
В стаята, където някога се сушаха детски рисунки.
Сега — само стените и мълчанието.
Не му дадох ключ.
Този дом вече беше мой.
На мое име. Купен с моя труд. Докато той „имал по-важни неща”.
На четвъртия ден му оставих плик.
Вътре — копие от решението за развод.
Подадено преди три години.
Тогава той не се яви.
Сега — просто му го припомних.
— Имаш още два дни. След това… те моля — тръгни си.
— Няма ли да ми простиш?
— Аз вече простих. Но не съм забравила.
Той си тръгна. Без драма. Без сцени.
А аз останах.
С децата. С тишината. С градината.
Със себе си.
И за първи път от много време — с усещането, че животът ми отново е мой.
