Бях на 17 години, когато майка ми се омъжи за втори път. Изведнъж се озовах на заден план – любовта не беше за мен. Можех да отида да живея при приятелка за седмица, а после да се върна вкъщи, никой не ме питаше къде съм била, какво съм правила, стигнала съм жива и здрава. Словом, след година се появи гадже и ето, че един ден се случи това…
Имах гадже, с когото се срещахме, а той имаше голяма компания от приятели, с които ходехме на дискотеки, пътувахме до морето, в планината и просто си прекарвахме времето. Беше весело и интересно, а какво още трябва на младостта? Но този човек, въпреки всичките си положителни страни и взаимната ни симпатия, беше малко нестабилен, особено в весело състояние, веднага започваше да се кара с всички, да провокира конфликти, изискваше от мен да го слушам във всичко.
Чувствах се като в клетка – родителите ми не се нуждаеха от мен, момчето, усещайки зависимостта ми от него, се възползваше от това, а къде да отида – не знаех, въпреки че вече обмислях различни планове – да зарежа всичко, да замина някъде и да започна да живея самостоятелно. И ето, веднъж отидохме на поход голяма компания – събрахме се около 20 души – приятели, познати, приятели на приятели – повече от четвърт от присъстващите виждах за първи път. И сред тях се открояваше един млад мъж, не висок, крепок, здрав, тих и особено незабележим.
Когато пристигнахме в гората, както обикновено, мъжете се заеха с месото и палатките, а момичетата – с подреждането и закуската. И аз видях, че този момък ме следи, но особено значение не придавах — момиче бях доста солидно — здрава такава „пясъчен часовник”, всичко при мен — много ме гледаха. И ето, към вечерта всички се бяха веселили (един от присъстващите имаше рожден ден) и моят млад мъж пак започна да се разбунтува. Първо се скара с някого, после се скара с друг.
А после започна да ми дава указания – отиди там, направи това, ела при мен, махни се от мен. Умори ме толкова, че се обърнах, отидох в гората, седнах на пън и твърдо реших – трябва да променя нещо, не искам повече да се срещам с него и не искам да живея вкъщи, и изобщо всичко ме умори, какво да правя, как да живея оттук нататък? И тогава дойде този едър младеж, попита ме дали може да седне до мен, представи се като Ярослав, попита ме нещо незначително.
Така се заговорихме, смеехме се и разговаряхме три-четири часа. Той донесе храна от масата, разпънахме се на поляната и беше толкова хубаво! Седяхме си двамата и разговаряхме… В лагера вече всички бяха утихнали, разпръснати по палатките, а ние все говорехме – за живота, за всичко. Той се оказа военен – завършил местно училище, офицер, в отпуск преди заминаване за местоназначението си в другия край на страната.
Разказах му за живота си, за плановете си да променя нещо. Прекарахме добре. На следващия ден вечерта се прибрахме. Докараха ме, оставиха ме пред входа, седнах на пейката, не ми се искаше да си ходя, и тогава изненадващо до мен дойде Ярослав, седна до мен, седеше мълчаливо минути три и попита:
— Ще се омъжиш ли за мен? Имам нужда от жена, а ти си симпатична, весела, виждам, че си домакиня, заедно ще е по-весело да отидем там, където още не съм бил. Аз също мълчах, погледнах го, в очите му имаше така надежда и си помислих — а какво имам да губя? И казах — ще се омъжа. Сключихме брак много бързо. Казах на мама, тя се зарадва — да се омъжиш за
Ние нищо не приготвихме, имах светла рокля от бала, в нея се оженихме, седнахме четиримата – аз, вече съпругът ми, майка ми и вторият ми баща (от семейството на Ярослав беше останал само брат му, той не можа да дойде). И започна семейният живот. Ярослав се оказа много мил, нежен и внимателен мъж. Дори не така — мъж с главна буква.
Не вдигнах нито един куфар, не носех никакви тежести, той ме пазеше по всякакъв начин, а аз се опитвах да наредя домакинството. Да, животът на военния не е лек – това е отделна песен – но, както разбрах по-късно, имах късмет, че той служи в града, а не в някакъв отдалечен, забравен от всички гарнизон. Намерих работа – наеха ме продавачка в магазин и животът потече по своето русло.
Няма да описвам всичко, през което преминахме, ще кажа само, че сме женени от 15 години, обожавам съпруга си, той също ме носи на ръце, имаме син, когото баща му много обича. Съпругът ми направи военна кариера, с негова помощ и подкрепа получих висше образование, намерих добра работа.
Ние сме наистина щастливи и понякога се хващам на мисълта – а какво щеше да стане, ако тогава му бях отказала? И ме облива студент пот от тази мисъл. Мисля, че просто съм имала късмет, а може би тогава някак съм почувствала, че с този човек няма да ми е уютно и добре. А може би просто наистина исках да променя нещо в живота си, да има до мен някой, на когото да съм нужна, и затова положих всички усилия, за да се случи най-накрая… Така се случва; благодарна съм на съдбата, че ми подсказа тогава правилния път.
