Сънят ѝ беше натежал от образа на измръзналото момче, гласът му отекваше в ушите ѝ: „Мамо… пак дойдох…“
На следващата сутрин, още преди да отиде в службата, тя отиде направо в гробищния архив.
— Може ли да ми кажете кой е погребан на парцел 6, ред трети, с плочата с младата жена?
— Мария Петрова, починала през 2020-а при автомобилна катастрофа. Заедно със съпруга си. Без деца.
— Сигурни ли сте? Никакви деца?
— Напълно. Никога не е раждала.
Това беше първата пукнатина в историята.
Момчето временно бе настанено в детски център в града. Казваше се Никола. Почти не говореше. Седеше сам в ъгъла с парцалена кукла в ръце — едното ѝ око беше бутон. Отказваше храна. Плачеше нощем.
Младата психологичка в центъра, Виктория Илиева, опита да се свърже с него.
— Здравей, Никола. Може ли да те попитам… коя беше „мамата“, при чиято плоча отиваше всеки ден?
Той я погледна без страх, но с бездънна тъга:
— Тя ми говореше. Когато бях малък, ме люлееше в скута си. Само тя…
— Но това не е била твоята истинска майка.
— Тя ми каза, че това е нашата тайна. И че никой няма да ни раздели…
Междувременно Елена започна да проверява всички възможни институции. Нещо не ѝ даваше мира. В документите на Никола имаше противоречия: различни фамилии, различни адреси, несъответствия в рождените дати. Като че ли някой нарочно се беше опитал да замъгли следите.
Тя потърси данни в регистрите на полицията. И откри изоставено досие от 2021 г.: изчезнала жена на име Ива Николова, самотна майка. С нея — петгодишният ѝ син. Последната им следа — село край Видин. Подозренията били насочени към бившия ѝ мъж, Ангел Генчев — осъждан за насилие. Но без доказателства. Случаят бил прекратен.
Когато Елена показа на Никола снимка на Ива Николова, момчето се разтрепери.
— Тя е… моята мама… Но къде е сега?
Тогава направиха ДНК тест. Резултатът беше без съмнение: Никола е син на Ива Николова.
Малко след това, в центъра се появи мъж. Развълнуван, миришещ на алкохол, крещеше:
— Искам си сина! Никой няма право да ми го взима!
Беше Ангел Генчев. Полицията го задържа.
На разпитите първоначално мълча. После започна да се пука:
— Тя искаше да избяга с детето. Да ми го отнеме… Аз не исках да я убия… бутнах я само… падна… После се уплаших…
— А Мария Петрова?
— Беше сестра на старата ми приятелка. Приюти го. Скри го. Закле се, че никога няма да каже нищо. А после… почина. И той остана сам…
Никола бил скрит в дома на Мария. След нейната трагична смърт — изоставен. Само че той продължил да се връща при гроба ѝ. Единствената жена, която не го беше изоставила.
Психоложката Виктория му разказа внимателно цялата истина.
— Знаеш ли, Никола… майка ти е била Ива. Обичала те е.
— А Мария?
— Беше човек, който те е спасил. И те е обичал като свой син.
Момчето замълча дълго. После прошепна:
— Значи имах две майки. Едната, която ме е родила… и другата, която ме е прегръщала, когато бях сам.
Никола беше преместен в терапевтичен център. Постепенно започна да се променя. Да рисува. Да говори. Всяка негова рисунка имаше две фигури: една с дълга тъмна коса и една с шал, усмихната. И малко момче между тях.
На гроба на Мария Петрова и до днес има свежи цветя. И малка парцалена кукла с копче за око.
А под нея — бележка, написана с детска ръка:
„Благодаря, че ме обичаше… въпреки че не трябваше. — Никола“
